Духовният реализъм: размисли от Земята

Духовният реализъм е едно сложно и необятно съчетание на думи, което трябва да се разкрие, подобно на уравнение с поне две неизвестни. За целта първо трябва да се изясни какво разбираме под думите „духовност” и „реалност”. В по-известните представи синонимите реализации на тази дума са свързани с идеята за действителност и истина. 

За нещо, което присъства като явление и предмет. Често то е обективна даденост, която може да се постигне и изпълни и е практически осъществимо и силно действено. Духовността от своя страна е по-интересна. Тя е нематериалното, съдържащо в себе си Духа, т.е. вътрешните реалии на личността или всичко, което формира нашите морално-нравствена същност. Но също е и понятие, което става емблематично при възприемане на Църквата като инситуция, която всъщност трябва да обслужва нейната първа страна-тази на Духа. От своя страна, думата Дух като цяло се свързва с нашата вяра. Семантиката й тясно се обвързава със значението. Асоциациите й са много – душа, пламък, нравствена сила, психични способности, смелост и воля, истинска същност, видение, издръжливост, пламък, съзнание и др.

Следователно, реалност е по презумпция вид даденост и нещо съществуващо вече, т.е. то е трудно изменяемо. При духовността е точно обратното- можеш да я доразвиваш и обогатяваш постоянно- действие зависещо изцяло от теб. Може да се каже, че тя е това вътрешно обстоятелство, което може да се подхранва и развива подобно на жив организъм. Правя изводът, че външния свят, който ни заобикаля се подчинява на различни правила от вътрешния. Към правилата на действителността се отнасят редица закони и ограничения, които имат задачата да ни пазят. В някаква степен за мен, реалността е някак си статична и несвободна. Духовността от своя страна предполага много по-широки пролета на изява. Нуждите в ориентацията на двата свята също са различни. Разликата се състои в това, че в единия случай те са ясно изразени и постижими, а в другия-не. Така например, много по-лесно ни е да удовлетворим жаждата ни за вода, отколкото нуждата някой да бъде отзивчив и състрадателен към нас. В частност проблемът идва и от това, че тези понятия не могат да се докоснат, пипнат или видят. Те се чувстват, но не сетивно, а някак вътрешно.

Интересен е въпросът как да слеем тези две думи в хармоничната цялост. Тук възникват доста въпроси от рода на: може ли да променим подобна логика на един вече статичен и предвидлив механизъм? Как се слива едно понятие, чиято опция- тази на меркантилния и статичен свят, е съвсем различна от подвижното многообразие на вътрешния? И други подобни размисли.

В съвременния свят човекът е изнесъл в култ първата си необходимост, която е по-видима и оразличима-да удоволствията и насладите от материалната задоволеност. Но мисля, че прекомерното концентриране на усилията в тази насока, водят до вкопчване в една консуматорска, измамна и тленна реалност. Затова днес власт има т. нар. (поне според мен) три „М”-та, а именно – масовото общество, масовата култура и масовите ценности, като тяхен резултат. Култът към тях довежда до едно нереално живеене, което е по-скоро монотонно и безцветно в своята същност.

Срещу този вид битие, образно казано, всеки може да противопостави свои други три „М”-та. Които по-скоро, ще са съобразени с неговите вътрешни нужди и потребности, ще го „пазят” да не се обезличи в жестоката реалност. Тези думи за мен са – Мисъл, Морал и Молитва. Те правят човека по-добър. Те са действените механизми, чрез които моето вътрешно Аз запазва човешкия си облик, дава му определена плътност, изгражда неговата воля, сила и опора. Допринася за по-пъноценното осмисляне на живот. Когато думите се превърнат в действия, когато те се реализират-вече имаме налице осъществената духовност. Не случайно е казано, че в началото е словото. Намирането на Пътя зависи от нас самите, от начина на самата му реализация. Индивидуалният пример и отговорност, които ще поставим. Това е уникалната възможност на всеки да претвори своя живот. Но постигането й е възможно само с добродетелност, устойчивост и вяра. Да направиш, да съз-даваш и твориш е възможност към една по-добра перспектива, дори и ако тя се отнася единствено за нас самите. Затова ми се струва, че е нужно да присъства в живота ни повече действието, като изява на добри постъпки. Именно тя е реализацията на духовността, която поставя въпроса за качеството в измеренията на човешкия живот.

А защо точно тези три думи?

Мисълта наистина е способна да ражда действието, защото то самото се оформя първо в нея. Там се реализира желанието на човека да достигне до собствените си истини и в крайна сметка, чрез тях да реализира и собствения си живот. Начинът на мислене е огледало на живота, който водим и често е в пряка взаимовръзка с действените ни решения. Или иначе казано, при лоши мисли няма как да имаме добри постъпки, а оттам и пълноценен живот. Чрез мисълта си, човек събира от реалността елементи които по особен начин рефлектират у него, изграждат представите му за живота и дават възможност да синтезираме своите разбирания за него. Така стигаме до идеята за принципите като част от нашата духовна реалия, спрямо които изграждаме живота си. Разбира се, без да смятаме, че логическата мисъл и вярното разсъждаване са тъждествени.

За моралът и ценностите, мисля, че са свързани тясно с чистотата на нашия живота. Основите в морала са подобно на сентенции, завещани от предците ни. Те са прости, подобно на аксиомите- като понятията за любов и справилност, винаги съдържат в себе си абсолютната истина. Освен материалното равновесие, на човека в света му е необходимо и морална справедливост. Тя от своя страна може да е пасивна, в случаите когато не вършим зло и действена – като правим добро. Само чрез моралът човек може да се развива и да се стреми към по-добро, да не се примирява с даденостите на действителността, а да търси онова, което е най-добро за него, да се стремим към безмъртие.

От своя страна молитвата освен, че е най-прякото общуване с Бога, тя е и вид обръщане към нашата най-светла същност. Като тази обратната връзка с вярата е много лична и съкровенна. В писмения вариант на молитвата, човек може да изрази себе си не по-лошо, подобно на всеки друг текст. Моливата като реално и действено общуване, може да изрази възхита, негодувание, покаяние или просто споделяне на мисли. Тя се явява не просто общуване, а част от вътрешния ни мир, който не трябва да пренебрегваме, за да се почувстваме цялостна и хармонична личност.

Всяка от тези три думи постепенно поставя основите на битието ни. В нашето съвремие липсва точно тази видимата страна на споменатите понятия. Хората много по-често говорят за духовността, за достойнството или справедливостта и много по-рядко дават действен израз на тях. Това е така, защото те изискват воля и вяра, трудни са за постигане-а е единственото, което трябва да се прави. Това е един от пътищата духовното начало у човека да не се изолира в частните си случаи, а да се оглежда в повече примери за подръжание. За да се настани тряйно в живота ни. В своя Път, в своята Истина и Живот, аз поставям моите три думи –мисъл, морал и молитва, които винаги ме правят по-добър човек. А вашите кои са?

 {jcomments on}