Беседи със сърцето

Колкото и да се стремим да бъдем оригинални, често без да искаме повтаряме самите себе си. В това няма нищо необичайно. Нашата мисъл, като кобила, неволно се отклонява към познати пътища. И цялата история на човечеството обикновено се движи по утъпкани пътеки.

* * *
Древният мъдрец, наблюдавайки внимателно човешката съдба, ни е оставил следния житейски урок: „Пред падение сърцето на човека се възгордява, а смирението върви пред слава” (Притч. 18:13).

* * *
Когато св. ап. Павел казва, че „царството Божие не е в думи, а в сила” (вж. 1 Кор. 4:20), с това той не принизява значението на словото, защото последното само става оръдие на силата, когато е вдъхновено свише и „се ражда истинно от огън и светлина”. С нищо несравнимо е словото на Самия Христос – въплътеното Слово, Който говорил като „притежаващ власт”. С могъща сила предсказвали устата на пророците и апостолите, помазани свише: „…ето, Аз ще направя Моите думи в устата ти огън – казва Господ на Йеремия, а тоя народ – дърва, и тоя огън ще ги погълне” (вж. Иер. 5:14).

* * *
Всички знаем, че талантът е разточителство на природата, в която като цяло преобладава средното равнище. Но какво е талантът по същество? Да се отговори на този въпрос е също толкова трудно, колкото да се намери отговор на въпроса какво е електричеството. Ние не можем да определим същността му, но усещаме присъствието на тази тайнствена сила по въздействието, което тя оказва върху нас и върху заобикалящия ни свят. Талантът – това е проблясък на Божията искра в човека; той е помазване свише; пламък и светлина, които съгряват и озаряват душата ни; той е незримата власт на Божията милост.

Бидейки аристократичен по природа, талантът, подобно на царствена особа, пръв заговаря с нас. Щом се приближим до него, изпитваме някакъв трепет, но след съприкосновението си с него усещаме в сърцето си празнично настроение.

* * *
Талантите, като скъпоценни камъни, биват оценявани не само по техния обем, но и по ръбовете, и по искренето на светлината, която дават тези ръбове.

* * *
Да се откъснеш от земните низини, да се устремиш с полета на орел към вечното лъчезарно Слънце, увличайки след себе си останалите – това е висша наслада, достъпна за човека на земята, и заедно с това – най-хубавият подарък, който той може да дари на своите ближни.

Колкото и хората да са свикнали да лазят в прахта, те ще бъдат благодарни на всеки, който успее да ги откъсне от земния свят и на мощните си криле ги възнесе към небесата. Човекът е готов да отдаде всичко за един миг чист духовен възторг и да благослови името на онзи, който докосне най-възвишените струни на неговото сърце. Тук трябва да търсим тайната на потресаващия успех, който някога е имала знаменитата реч на Достоевски, произнесена на Пушкиновия празник в Москва. След това гениалният писател сам описва впечатленията, които оставил у слушателите си, в писмо до жена си. „Четох – пише той – гръмко, с вдъхновение. Думите ми за Татяна бяха приети с огромен ентусиазъм. Когато накрая заговорих за всемирното единение на хората, залата сякаш изпадна в истерия. Щом завърших речта си, няма да ти кажа за писъците, за воплите на възторг: непознати хора всред публиката ридаеха, прегръщаха се едни други и се заклеваха да бъдат по-добри; занапред да не се мразят помежду си, а да се обичат. Редът на заседанието се наруши: гранд-дами, студенти, държавни секретари – всички ме прегръщаха и целуваха”. Как да назовем това настроение на аудиторията, събрала в себе си цвета на тогавашното ни образовано общество, ако не състояние на духовен екстаз, към който най-малко е способна, струва ми се, нашата хладна интелигенция? С каква сила великият писател-сърцевед извършва това чудо, карайки всички слушатели без разлика във възраст и обществено положение, да се почувстват братя и да се слеят в един висш свещен порив?

Достоевски, разбира се, постигнал това не чрез изяществото на речта си, което обикновено не му достигало, а чрез величието на провъзгласената от него идея за вселенското братство, озарена от огъня на висше вдъхновение. Това пророческо слово възродило сърцата на хората, помагайки им да познаят истинния смисъл на живота; истината ги направила не само свободни, но и щастливи в тяхната свобода. Тук е уместно да припомним думите на Карлайл: „Великият човек с неговата свободна сила, извираща направо от Божиите ръце, е като мълния. Неговото слово е мъдро, спасително слово: в него са способни да повярват всички. Тогава всичко около този човек се възпламенява, веднъж удари със своето слово, и всичко пламва в огън, подобен на неговия собствен” (Героите и героичното в историята”).

* * *
Античността, извела ораторското изкуство до висша степен на съвършенство, ни е завещала следните три основни правила на ораторското изкуство:

1. Най-важната цел на оратора следва да бъде: docere, delectare, movere, тоест да учи, да радва, да докосва или да привежда в движение; с други думи – да въздейства едновременно върху трите главни способности на човешката душа: ум, чувства, воля.

2. Nemo orator, nisi vir bonus (Квинтилиан); или – безнравственият човек не може да бъде истински оратор.

3. Речта на оратора трябва да се отличава с такава яснота на мисълта, за да бъде не само разбран, но и за да не може да не бъде разбран.

* * *
Приятелите на страдащия Йов в продължение на седем дни седели безмълвни край неговия одър, и вглъбеното им мълчание ни удивлява повече, отколкото дълбокомислените речи, излели се обилно от техните уста след това. Най-драматичните думи обикновено се произнасят шепнешком, и когато чувството ни достигне до своята кулминация, то възпира думите и ни кара да замълчим. Няма нищо по-красноречиво от смъртта, а тя винаги е обвита в тайнствено безмълвие.

* * *
Пушкин изразявал съжаление, че езикът ни е придобил отчасти „европейска маниерност и френска изтънченост”. „Бих оставил – казва той – у руския език частица от неговата библейска откровеност”.

Към това може да се добави, че непосредствеността на библейския език ни най-малко не му пречи да остане твърде чист и възвишен.

* * *
Теоретичните и практическите способности рядко се съчетават у един и същи човек. Има хора, които мислят като гении, но действат като неразумни младенци.

* * *
Ако картината на художника трябва да се разглежда в перспектива, то и всяко творческо произведение може да бъде оценено по достойнство само от дистанцията на времето; следва да изчакаме то да се отдели от непосредственото ни съзнание, с което сякаш се сраства в процеса на своята поява, и да стане за нас обект на външно наблюдение.

* * *
Гениите често представляват фокус, в който се съсредоточава творческата енергия на цяла епоха; затова не е удивително, че самите те обозначават епохите в историята на човечеството.

* * *
Хамлетовците не са създадени да управляват света; въпреки това те са необходими в него, за да му служат като нравствено огледало и изобличаваща съвест.

* * *
Пълният със знания мъдрец или учен има същите нравствени ангажименти към хората, както и всеки богат към бедните. Щастлив е онзи от тях, който може да каже заедно със Соломон: „Без хитрост се научих, и без завист предавам, не скривам богатството й (на мъдростта – б. а.) (Прем. 7:13).

* * *
Понякога душата ни е мъртва и безплодна като пустиня; понякога пък се разгаря с такъв творчески огън, че сърцето ни започва да прелива от пълнотата на обхваналите ни мисли и чувства, и слабият ни телесен съсъд едва успява да издържи под напора на кипящото си вътрешно състояние.

* * *
И най-ярката идея, подхвърлена сред народните маси, бързо се изтрива, потъмнява и става плоска като дълго употребявана монета, постоянно преминавала от ръка на ръка.

* * *
Че истината далеч невинаги е на страната на мнозинството, било известно още от дълбока древност: „Не отивай след множеството да правиш зло, – казва Моисей на Израил, – и не изказвай присъда, отстъпвайки от правдата поради множеството (Изх. 23:2).

* * *
„Когато се родил Спасителят на света, воловете кротко пасели сено” – казва Хайне. Иди, че разбери! Защото не към безсловесните е отправил язвителния си упрек писателят.

* * *
Узряващата мисъл сама търси начин да се появи на Божия свят, подобно на пиленце, което, щом му дойде времето, само пробива черупката на яйцето си.

* * *
Съществува всеобщо мнение, че единствено страданието приближава хората към Бога, а щастието по-скоро ги приковава към земното и ги отвлича от мислите за небето. Въпреки това има изключения от правилото. В своята автобиография Пирогов пише, че първите дни от съпружеския му живот били изпълнени с такова висше блаженство, че душата му сякаш се разтопила и очистила под влияние на това блаженство и той, страдайки преди това от недъга на маловерието, съзрял Бога в сиянието на своята чиста семейна радост.

* * *
В мига, когато кръвоточивата жена се докоснала тайно до дрехата на Христос и получила от Спасителя изцеление, Той Сам почуствал излизащата от Него сила. Подобно усещане изпитва всеки, който иска да влее от своята жизнена енергия в друго подобно на себе си човешко същество.

Усеща излизащата от нея сила и майката, раждаща в мъки детето си. Повяхва сърцето на всеки, който се слива душевно със страданието на своя ближен. Подобна жертва принася всеки учител и проповедник на истината, устата на когото бълват палещия огън на вдъхновението. С всяка своя дума той дава на слушателите си от струящата кръв на своето сърце и, разпалвайки светлина у другите, неизбежно изгаря сам.

* * *
Човек може да ни се стори и велик, и незначителен – в зависимост от това откъде гледаме към него: отдолу, тоест в сравнение с останалите земни твари, или отгоре – от висотата на абсолютното божествено съвършенство.

* * *
Онзи, който винаги се опитва да върви в крак с времето си, умира заедно с него. Широката популярност много повече подхранва тщеславието ни, отколкото да служи като залог за нашето безсмъртие: последното по-скоро е дял на онези, които предупреждават идващата епоха и живеят самотни и неразбрани сред съвременниците си.

* * *
Мнозина изглеждат блестящи, заслепявайки останалите с дарованията си. Но си струва да се доближим до тях, за да се убедим, че често сме приемали за злато евтината позлата; при тях всичко е на повърхността, под която напразно бихме търсили истински духовни ценности.

* * *
За човека справедливо може да се каже същото, каквото и за слънцето: при своя залез той може да бъде видян по-добре, отколкото при изгрева си.

* * *
В жизнения ни път нерядко се налага да се сблъскваме с хора, които, според френската поговорка „Откъдето дошли – там и отишли”.

Преценявайки ги постепенно, ние ги намираме за твърде лекомислени; но затова пък има други, които сякаш отначало не забелязваме и откриваме едва, когато се докоснем до вътрешния им свят.

* * *
Онзи, който не умее да сдържа езика си, заедно с думите неусетно изразходва и запаса от вътрешна духовна енергия, която притежава. Не напразно един подвижник оприличава многоречивия на баня с отворена врата, през която цялата пара излиза навън. Сдържаността в думите ни помага да съберем вътрешна жар, която в случай на необходимост можем със сила да насочим навън, превръщайки речта си в огнен поток.

Давид изрича: „Пламна сърцето ми в мене, огън се разгоря в мислите ми” (Пс. 38:4) в мига, когато е решил да положи печат на устата си и да не говори дори за доброто. Развързалият се след немотата език на Захария се отприщил във вдъхновени пророчества.

„Защото съм пълен с речи – възкликнал най-младият от приятелите на Йов Елиуй, когато накрая получава правото да говори. – Ето, утробата ми, като неотпушено вино: готова е да се пръсне като нови мехове. Ще поговоря, и ще ми олекне” (Иов. 32:18-20).

„Ще поговоря, и ще ми олекне” – кой не е изпитал такова състояние, когато душата ни подобно на облак, наситен с изпарения, се излива в поток от думи и след това получава облекчение?

* * *
Земният ни кръгозор е така ограничен, че често „и не може да се каже: какво е това? за какво е това? – защото всичко ще се открие в свое време” – ни утешава Премъдрият Иисус, син Сирахов (Сир. 39:22).

* * *
Шилер пръв изрича, а Толстой повтаря следната безспорна истина: „За да направиш нещо велико, е необходимо да насочиш всичките си сили към една цел”.

* * *
Хората са склонни да бъдат снизходителни към всяка ситуация, освен към тази, в която могат да станат за смях; те почти никога не прощават последното, и тежко на онзи, който дори веднъж в живота си се е оказал в подобно положение.

* * *
Умът ни справедливо може да бъде наречен едновременно ленив и лукав раб. От една страна, той рядко се отдава на задълбочено мислене, стреми се по възможност да съкрати своята работа и по-бързо да достигне до определени, макар и неправилни заключения; от друга страна, той лесно продава своето първородство на страстите и скритите ни желания, сякаш е подкупен от тях.

Не напразно древните казвали: non persuadere noleutem – не убеждавай онзи, който не желае; в същото време, желанието справедливо може да се нарече „баща на мисълта”. Когато умът ни жертва царственото си пълновластие в полза на чувствата и волята, той губи също толкова много, както ако в заслепението на гордостта си приписва непогрешимост дори в отредени за него области. Както съществува развратено сърце, така може да съществува и развратено мислене, с помръкнала вътрешна светлина. Може да изглежда странно, но има хора, които съзнателно искат да бъдат лъгани. Това се случва поради факта, че истината винаги задължава, а те се боят да я погледнат в лицето – в основата на лъжата нерядко стоят малодушие и страхливост. Въобще, за плодотворната умствена работа винаги е необходим нравствен подвиг, и само чистите по сърце виждат лика на Вечната Истина.

* * *
Всеки човек притежава определен духовен диапазон, който не можем да разширим по своя воля. Затова от никого не бива да изискваме повече, отколкото той може да побере в самия себе си, и не трябва напразно да търсим у него струни, които не звучат в неговото сърце.

* * *
„За чисти всичко е чисто, а за осквернени и неверни няма нищо чисто; тям са осквернени и ум и съвест” (Тит. 1:15).

Има хора, които можем да сравним с криво огледало: в тяхното съзнание целият свят се отразява в изкривен вид.

* * *
Характерът на истинското красноречие не се определя единствено от лекотата и външното изящество на езика. И най-изисканите фрази, ако звучат с вътрешна пустота бързо ни уморяват, като звуци на барабан. Затова пък речта, напоена със здравомислие и украсена с чувства, привлича вниманието ни дори тогава, когато се движи напред с видимо усилие и е чужда на филигранната външна подправеност. Въпреки това, съвършенството на словото се постига единствено чрез пълното съответствие между съдържание и форма, сливайки се в такава монолитност, чрез която да стане невъзможно разделянето помежду им. Най-малкото нарушаване на тази хармония отслабва силата и достойнството на речта. От това, че „напудреният стил, – по думите на Толстой, – изсушава мисълта” не следва, че последната трябва да бъде суров, необработен материал, обвит в случайна словесна опаковка. Майсторството на класическия стил винаги се е изразявало в неговата чистота и изящна завършеност. Като добре изгладена дреха, словото трябва грациозно да приляга на мисълта, без да стеснява свободата и гъвкавостта й. В същото време то следва да напомня златна гравирана монета, която не само притежава собствен блясък и ясно очертана форма, но и определена тежина, която преди всичко й придава съответна ценност.

* * *
Както слънцето се отразява в малка капка вода, така понякога целият човек може да бъде охарактеризиран с едно изречение и дори с една дума.

* * *
Много по-малко бихме грешали в оценките си за хората, ако разчитахме повече на средния и дори на слабия човек, отколкото на титаните на духа, числото на които е така ограничено на земята. Идеализирането на хората е присъщо на младостта. Привикнала да измерва всичко с мярката на възвишените си стремежи, тя нерядко заплаща за това с горчиви разочарования.

* * *
Един велик майстор на словото така ревниво се отнасял към появата на всяко ново забележително по красота или остроумие изречение, че казвал с тъга в подобни случаи: „Съжалявам, че не съм автор на това”.

Великите идеи, влели се в кръвта и плътта на човечеството, влизат в делнична употреба и така губят първоначалната си оригиналност и блясък. Това, разбира се, ни най-малко да понижава истинската им цена, нито пък заслугите на онези, които първи са ги създали и които следва винаги да помним с чувство на почтителна благодарност.

* * *
„За ленивия лаври не растат” – казва Фридрих Велики. Дълбоко погрешно би било да смятаме, че забележителните научни открития и най-добрите постижения на философската или художествената мисъл се раждат без всякакви усилия на волята, а само чрез поривите на вдъхновението. Едисон завинаги опровергава този предразсъдък с признанието си, че в неговите изобретения има 99% труд и само 1% талант. Бюфон не по-малко решително заявява, че „половината от гениалността е работа”. Пушкин потвърждава тази истина на практика, изпъстряйки ръкописите на произведенията си с многобройни поправки и преработки. Никой талант не е свободен от отговорността да се труди, установена за човека още в рая. Всяка дарба е само възможност или зърно, което след това трябва да се полива със сълзи, понякога дори с кръв, за да принесе достоен плод.

* * *
Гениалният Лист справедливо отбелязва, че може да се обучава само полунадареният; геният се учи сам. Това не означава, разбира се, че последният по никакъв начин не е свързан с предшествениците си и с обкръжаващата го среда, от която се храни духовно, както растението от почвата. Ако геният още от детството бъде отделен от света и бъде оставен на самия себе си, въображението му не би сътворило нищо повече от детински фантазии, и напразно би се тормозило в опити да създаде нещо забележително; само Бог твори от нищото.

* * *
„Бих ти писал по-кратко, ако имах повече време”. В тези парадоксални думи на Волтер има значителна доза истина. Многословието почти винаги е признак за прибързаност на изложението или недообмисленост на предмета. Понякога трябва да употребим много усилия, за да стесним мисълта си, за да може тя, подобно на хранителен екстракт, да дава много от малко.

* * *
Когато се вълнува, душата ни е като море – изхвърля на повърхността онова, което обикновено се таи на дъното на сърцето.

* * *
Съществува мисъл ярка, като лятно слънце, тежка като зрял клас, ясно очертана от всички страни, сякаш изкована от желязо и стомана; и мисъл, навъсена като есенен ден – неясна, рехава и безцветна като тесто; нещо като полумрак или гъста мъгла, която няма нито форма, нито яснота, нито блясък.

* * *
Има не само „скръб от ума”, но и ум от скръбта, само ако последната не ни огъва напълно под своята тежест. (Авторът цитира руската пословица "Горе от ума", чийто български еквивалент е "От ума си тегли", бел. ред.)

* * *
Ясното и спокойно състояние на духа обикновено служи като най-плодотворна почва за творческа работа, но понякога откровенията ни спохождат в опасност и буря. От мрачните облаци, закриващи душевния ни хоризонт, започват да проблясват ярки мълнии, озаряващи далечината.

Мисълта, пробивайки стоящата пред нея преграда, придобива двойна енергия и, подобно на планински поток, неудържимо се устремява напред. Разтърсената до дълбини душа, като изорано поле, излива от себе си свежи питателни сокове, помагащи за оформянето и раждането на нови идеи.

* * *
Да убиваме в себе си една страст, издигайки против нея друга, е същото като вместо едни отровни бактерии да размножаваме в себе си други, може би още по-разрушителни за нашия организъм.

* * *
Бидейки свързани с дълбоко приятелство помежду си, светителите Василий Велики и Григорий Богослов по време на своето обучение в Атина избягвали да се появяват в обществото на свои познати, знаейки, че е „по-лесно да се заразиш от чужда болест, отколкото да предадеш на други от своето здраве”.

* * *
Толстой разказва, че преработвал някои от произведенията си, докато накрая не започнел да ги разваля. Оттук се вижда, че съществува предел, до който може да се „преобръща стила”. Преминавайки го, писателят изгубва остротата на вътрешното си усещане, помагащо му да изгради в себе си повече или по-малко съвършена мярка в литературната си работа. Очевидно и тук действа общият психологически принцип, според който привикването към познатото притъпява чувствителността и интереса ни към него и дори предизвиква временна душевна апатия.

* * *
„Кажи главното, много в малко думи – съветва Иисус, син Сирахов юношата, – бъди като знаещ и, заедно с това, като умеещ да мълчи” (Сир. 32:10). Това правило би следвало да помнят не само младите, към които непосредствено е насочено. Далеч не всички зрели хора умеят да открият мярката на думите, за да говорят ни повече, ни по-малко, отколкото е нужно в дадения момент. „Не умеейки да говорят, те не могат и да мълчат” – според древната римска поговорка. Най-голяма предпазливост в думите си спазвали именно онези, които в изобилие притежавали дар слово. Такъв бил, например, митрополит Филарет – тази чудна съкровищница на ума и словото, възпитал редица поколения в съзнание за високата отговорност на учителството. „Не говори много – казвал той на своите слушатели в една от проповедите си – макар и да можеш да говориш все по-добре. В никакъв случай не пилей безразсъдно думите, словесната твар, творческото слово”. „Как често съм съжалявал за казаното и никога за премълчаното” – казал веднъж Арсений Велики.

* * *
След напрегната работа умът по инерция още дълго остава в движение, напомняйки продължаващото вълнение на морето след вече утихнала буря или автоматичното въртене на колелата, от които е свален задвижващият ремък.

* * *
Има тирания на любовта и тирания на навика; нито една от тях не отстъпва по сила на другата, и двете еднакво свързват нашата свобода.

* * *
Необходим е силен и наистина висок дух, за да може безболезнено да бъде понесено бремето на властта, почестите и славата; слабите духом не издържат на подобно изпитание и падат под тежестта му.

* * *
Човекът невинаги е на нивото на самия себе си – понякога се издига по-високо, а понякога пада под обичайното си равнище.

___

С незначителни съкращения по Митрополит Анастасий (Грибановский). Беседы с собственным сердцем (Размышления и заметки). – М.: Издательство Сретенского монастыря, 2007.