Болката – моите наблюдения

Мария Городова е коментатор в “Российская газета”, автор на книгите “Корабът на спасението”, “Любовта е дълготърпелива”, “Люлката на огъня”, а в момента е просто дъщеря, която се грижи за тежкоболния си баща. Мария споделя с читателите на блога си и сайта Татянин ден своите размисли върху това, как да помогнем на близките си и какво означава “да споделиш болката”.

По-страшно от самата болест може да бъде само отчаянието. С болестта все още можем да се борим; даже има надежда за победа, но изоставянето, отчаянието не ни дават никакъв шанс. Болният се нуждае от човек до себе си, човек, който да го поддържа и окуражава в борбата. Възможно е това да се случва на някакво животинско, енергийно ниво. По-рано не вярвах във всички тези “биоенергетики”, помнейки още от лекциите по биофизика, че биоенергетиката е наука за това как в клетката, по-точно в митохондриите на биохимично ниво се извършва превръщане на енергията от един вид в друг.

Днес смея да твърдя – на свой гръб се убедих – че ако до болния неотлъчно стои неравнодушен, деликатен, състрадателен човек (не казвам “любящ”), той може да забави развитието на болестта и да помогне на болния да се справи с болката. Да, ако болката е силна, човекът крещи. Но ако чувства, че викът му се чува, това прави страданието му по-поносимо. Тоест това е борба с болката в пряк, физиологичен смисъл. Но ако на крясъците от болка има отговор, съчувствие, някакви действия, то тя намалява, като че ли се преразпределя: този, който се грижи за болния приема част от нея върху себе си. Ако наоколо няма никого, или има близък, но затворил се за чуждата болка човек, това е краят – болката побеждава и разтерзава страдащия.

Днес разчитаме на широк спектър медицински препарати, снемащи болевите симптоми, но и те не отменят необходимостта от съчувствие. Пиша тези редове и си спомням за една друга болка, съвсем не физическа. Когато моят по-голям син Петя загина, болката беше нетърпима, убийствена, но аз си спомням един телефонен разговор – позвъни ми съпругата на Давид Тухманов – Любов Викторовна. Тя изрече някакви съчувствени думи, които тогава въобще не възприех, но добре запомних това чувство на облекчение, което възникна у мен след разговора, дори започнах да дишам по-леко. Болката не ме напусна, но стана спасително по-слаба. Любов Викторовна раздели моята болка и не точно с думите си (повтарям, изобщо не я слушах), колкото със своето искрено участие и съчувствие. И това ме спаси. Мисля си, че Господ е насочил ръката й към телефона точно в този миг. Чрез хората Той ни се явява, показва ни помощта Си и Своята любов. А лекарствата? Да, те притъпяват чувствителността, но не премахват самата болка. Впрочем, тези мои “наблюдения” (ужас, каква изкуствена дума, но ще я оставя – всичко това е в сферата на науката, значи бих могла да помогна на някого! Ще облекча нечия болка!). Та, тези наблюдения обясняват защо болните стават капризни и според нас даже егоисти.

Капризността е опит за привличане на нашето внимание към страданието, болестта, към неумението на болния да се справи сам; един “SOS” на организма към нас, които сме близо: “Обърни ми внимание, при мен вече нищо не е наред! Вече не мога без теб!”. Впрочем, при малките деца се наблюдава същата реакция: щом детето започне да капризничи, чакай през нощта висока температура или някаква болест. Първо са само капризите – сигнал, че нещо не е както трябва. А “егоизмът” на болния – това вече е обръщане на личността към собствената болка – болният вече не обръща внимание на заобикалящия го свят, а се вторачва в себе си, в онова смъртоносно нещо, което се е загнездило в него. И страх, разбира се. Страхът усилва и егоизма, и капризността; неминуемо поражда и агресия. Страхът винаги е на страната на болката. Той разрушава, засилва нейното пагубно действие. Но само живата вяра може да даде смелост. Живата среща с Него. А благодатта след тайнствата усмирява болката и всичко затихва, поне за малко.

Според мен, смисълът на болката е един – тя е учителка по смирение. Жестока учителка. А за тези, които са около болния е и проверка за сърцата им. Като в молитвата: “Господи, посети носещия болката и изкуси сърцето ми!”. И още – болестта на ближния е път към отричането от собственото “аз”.

До леглото на тежко болния имаш две възможности. Първата: чувствайки, че чуждата болест те разрушава, че ти е лошо от нея, започваш да мислиш за себе си и да се защитаваш. Обикновено се получава – та ти си по-силният. Втората: принасяш се в жертва пред олтара на чуждата болест. Но и двете водят до едно и също – безпътица, задънена улица. Защото страданието действително е разрушително. Твоето или чуждото, без разлика. Това не са мои измислици, а суровата истина: болногледачите също започват да боледуват. И тогава ти отново си на началната права: отстъпваш, бягаш от бойното поле, но вече и със загуби от твоя страна. Бягаш, дори не в буквалния смисъл на думата, а просто обличаш бронята на егоизма и се отказваш от страдащия. Оказва се, изпитанието вече не е по твоите сили и възможности. Защо? Защото нито твоето съчувствие, нито твоята жалост, нито твоето чувство за дълг, нито твоята способност да съпреживяваш, нито твоята съвест и желание да живееш по законите на нравствеността, нито даже всичките прекрасни качества на човешката душа взети заедно се оказват достатъчни, за да понесеш чуждите мъки. Рано или късно изпълзява твоето “аз” и мърмори: “Защо неговите страдания да са по-важни от моята болка?!”. Както чух от една медицинска сестра: “С какво техните проблеми са по-важни от моето високо кръвно налягане?”. Ти се затваряш в себе си, започваш да мислиш само за себе си, ставаш глух за стоновете, твоят болен е изоставен, даже ако професионално му правиш клизми и по разписание му даваш хапчета.

Но не трябва да съдя, не е моя работа. Такава защита с бронята на егоизма не само е разбираема, тя е по човешки нормална. Необичайна е любовта, неземната любов, любовта не от мира сего.

Твоят болен лежи или седи пред теб – слаб, изнемощял, изпълнен със страх, криещ се зад мрачен поглед, с трепет в гласа. Сам се питаш откъде ли намира сили за викове и командирски заповеди. Държи се като Зевс-гръмотвержец, комуто вече не са подвластни нито стомаха, нито бъбреците с пикочния мехур, нито даже ръцете и краката, предателски отказващи да му служат. Страхувайки се до смърт от този бунт на органите си, той все по-силно крещи, опитвайки се с вик, с агрессия да върне това естествено послушание на тялото си, а на теб ти се струва, че повече не можеш да издържаш на този кошмар… “Господи, Господи! Кога ще свърши всичко това!”…

Изведнъж, вместо огромната, затъпяваща многодневна умора, вместо вътрешния протест, ти си повален от мощна вълна – вълна от любов към него, безпомощния, смешния, беззащитния – и не толкова разбираш, колкото чувстваш: Господ е тук. Неговата любов ви обгръща и двамата. Всички тези мисли: “Боже мой, колко съм уморена! Господи, сега ще започна и аз да крещя!” – всичко това е твое, човешко А тази безгранична любов, подхващаща те като песъчинка – тази Любов е от Него. Залива те вълната на безбрежната любов и вече няма умора, няма я и твоята болка, всичко се разтваря в любовта. Твоето “аз” също е отнесено от нея – “любовта търпи всичко”. И ти, щастлива, все още не осъзнаваща какво се случва, не произнасяш, а просто въздъхваш: “Господи! Не ме оставяй! Дай ми възможност да съм Ти вярна, дай ми възможност да бъда оръдие на Твоята любов!”. | www.taday.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова