Днес видях Възкръсналия

Днес видях Възкръсналия: сини очи… и какво синьо, мога да го сравня само със синьото на океана преди буря; синьо, в което небето и океанът се сливат; синьо, в което човек може да се изгуби, и изгубвайки се – да се намери. Бяло лице – бяло, сещате ли се, като снежинката, която пада на първото кокиче и която се стопява още преди да е паднала, успявайки, въпреки всичко, да му предаде белотата си.

Така е в природата, нищо истинско не се губи, само се преобразява, за да остане същото, понеже Истината е по-силна от нас. Тя ни притежава, ако й позволим.

Какво да ви кажа за моето видение? Сигурно ще ви разочаровам, понеже то не влиза в рамките на „класическите”, които най-често стават през нощта в непристъпна светлина, често пъти придружени от ангелско пение (обикновено ангелите са в камерен състав). Моето видение се случи посред бял ден и на всичкото отгоре бях в пълно съзнание. Разбирам, че „професионалистите” в тази област започват да се съмняват в „автентичноста” му. Но за мен то беше реално – аз Го видях.

Ще кажете – „Докажи ни го!”. Знаете ли, струва ми се, че за най-великите и най-истинските неща в нашия живот нямаме доказателства. Kажете ми защо обичате съпруга или съпругата си, докажете ми защо вярвате в един Бог, Когото никога не сте видели!… Ние обичаме, ние вярваме, просто защото така го чувстваме, просто защото се оставяме да бъдем водени от нащето сърце или по-скоро от Сърцето на нашето сърце. Вяра, любов, които търсят доказателства?! Търсим доказателство за нещо, в което не сме сигурни. Можем ли да вярваме, не вярвайки или да обичаме, стараейки се да разберем защо? Пожелавам ви да не доживеете момента, в който ще разберете защо обичате, понеже в този миг любовта ви ще се превърне в интерес, при това личен.

Говорих за Възкръсналия, Когото видях – не съм забравил! Снежно бяло лице, океанско сини очи, или поне аз виждах в тях океана, или той ме съзерцаваше?

Намирам се в апартамента на отец Ламбер, свещеник при храма "Св. Василий Велики и св. Алексий Южински" – като минавате през Нант, попитайте за дървената църква – всеки ще ви я покаже. Три деца, отецът, съпругата му и Науми. Голямо семейство – малък апртамент, в който живеят отскоро на свободен наем, тъй като предложеният им апартамент от социални грижи е бил на петия етаж без асансьор – не особено практично за прeзвитерата, която има сериозни проблеми със ставите.

Отново разбирам, че щастието не зависи нито от средствата, нито дори и от здравето. Оскар Уаилд в „Портрет на Дориан Грей’’ казва: "Когато сме щастливи, ние сме добре, но не винаги когато сме добре, ние сме щастливи". Може би щастието зависи от желанието ни да го живеем – тук и веднага, в противен случай рискуваме да го изгубим безвъзвратно, също като сладоледа. Не можем ли да го запазим? «Хладилник за щастие» – звучи чудесно, дори прекрасно, само че по този начин ще лишим живота си от щастието, сиреч, ще го направим не-щастен, понеже не-щастието не е нищо друго освен липса на щастие, или по скоро – нашият отказ да го живеем.

Та голямо беше семейството на отеца – той, съпругата му, трите му деца и Науми. Врява, глъч, радост – но радост истинска, не от тази сапунената – в която хората имат всичко, без никакви проблеми… и в крайна сметка са нещастни. Не, радостта им беше истинска – в нея те сякаш намаха нищо, а притежаваха всичко; радост, в която следваха Спасителя към Голгота, за да бъдат разпнати с Него. Те притежаваха всичко, понеже бяха намерили единстсвеното истинско Щастие и не Го оставяха да си тръгне. Следваха Го навсякъде – на Кръста, в гроба, в рая; за тях единственото, което беше от значение, беше да бъдат с Него.

Отецът, съпругата, трите му деца и Науми. Защо „и Науми”? Кой или по-скоро коя е Науми?

Тя е бебенце на седем месеца, с ангелско бяло лице и очи, в които дори човек никога да не е виждал океана преди буря, ще го разпознае. Но защо „и Науми” – нима тя не е негово дете?

За мен тя е още бебенце, а лекарите не са сигурни дали ще има щастието да изживее своето детство. Според тях това зависело от Бога… и от нея. Днес тя бе миропомазана в храма, понеже преди това баща и я бе кръстил в същия този дом по съкратения чин на светото тайнство „поради страх от смърт”. За първи път в своя живот тя беше в храма, за първи път след първата си сърдечна операция. Първа, но не и последна, бързаше да добави майка й; всъщност, лошото тепърва предстояло… а те бяха щастливи, че Христос е възкръснал! Без малко да попитам: „ами ако Науми последва своето братче, на когото неговият баща отслужи миналата седмица четеридесятница…” – но се спрях.

Защо искам да разбера тяхната радост, която явно не е от този свят, защо искам да я обясня, вместо да я живея с тях? Те бяха щастливи, понеже за тях щастието не зависеше от нищо друго, освен от Него – Разпнатия-Възкръснал Спасител. В гроба, на Кръста, в рая – за тях мястото не беше от значение; за тях важно беше да бъдат с Него… и те бяха с Него; аз Го видях – Възкръсналия – снежно бяло лице – от сърдечната недостатъчност, океанско-сини очи, в които човек вижда… Невидимия.

Но те бяха смели и искренни, не се страхуваха да Го видят в тези прекрасни океанско-сини очи, независимо, че бурята, която предвещаваха, можеше да бъде смъртносна.

Приближавам към Париж, слънцето залязва, за да роди, без съмнение, един по-хубав и по-прекрасен ден. А ако имахме очи да го видим, ако имахме сърце да го живеем! И аз зная, че ние Го имаме, понеже днес Го видях – Сърцето на нашите сърца, Което, или по-скоро Който възкресява всеки, който Му позволи. Ако му позволим, ако заемем на този Автор нашето перо (което пак Той ни е подарил), Той прави от нашето съществуване приказка – колкото истинска, толкова и необикновена.

Приказка, която някой някога беше нарекъл живот.

18.V 2008; 19:30, в бързия влак Нант – Париж.