Духовност по български

Станахме ли два милиона в София не знам, но сме много народ. А много народ – много тор. И всичката тор се събира при манастира „Св. Мина”. Отдалеч те обгръща и поваля страшна смрад. И отчаяние.

Пресрещат ни с припряно тичане по мостчето хора с багажи от кръщенетата. И въпреки, че изглеждат хапнали и пийнали като на пикник, видът им никак не е весел. Как да ти е сладко, като ти се гади от тая смрад, а трябва да се яде? Кръщене е. Вървях и знаех, че нищо добро не ме очаква, но това, което видях, съвсем ме сломи.

Иконата на св. Мина, изправена до вратата на храма. Народът чинно изчаква реда си, приближава в някакъв транс и плътно се прилепя към светеца, като по някакъв строго ритуален начин се поставяха и ръце, и глави. Едната ръка – задължително върху обкова на ръката на светеца, а другата – на стомаха му. Стояха някое време така, после пак в същия транс влизаха в храма и се подреждаха за молитва. Но не пропускаха да се „заредят” и от другите икони вътре. Приклякаха по католически, кръстеха се с цяла длан, и никой не се поклони и не целуна с подобаващо благоговение иконите.

Освен за св. Мина, много тъжно ми беше и за ангела в олтара, и за свещеника, преуморен и блед от непрекъснатото съчувствие и четене на молитви, защото не го правеше механично, а съучастваше в скърбите на просещия помощ народ. Беше ми мъчно за строителите, които имаха вид на желаещи да се хвърлят от покрива, където стояха. И за жената с дебелата ръкавица без пръсти, която с шило и с вид на обречен човек отчаяно чистеше свещниците. И за продаващата свещите, която по някакво чудо не бе загубила доброто разположение на духа си, а имаше сили да се зарадва на децата.

Беше ми мъчно и за хората, защото дори и най-нагло изглеждащите не бяха все пак толкова нагли, както биха били в своите си води. И как да бъдеш нагъл, като тая жега и смрад те подсещат по някакъв начин за пъкъла, а това смирява.

Преди години, когато беше голямото наводнение в София, храмът на Илия Павлов се беше напълнил с отходните фекални води на целия Лозен. Може би многото пари с нечист произход, дори и когато участват в благородни дела, оставят като знак, своя вонящ дъх.

И все пак си мисля, че свети Мина има властта и силата да очисти тая смрад, ако го заслужавахме. А ние не го заслужаваме. Ние вярвахме на партийните другари, когато ни пробутваха „пророчицата Ванга”, когато се подиграваха с Бога и всичко свято. Колко от хората знаят, че по същото това време, когато се вдигаха пушилки от волгите с перденцата към Петрич и се правеше реклама на Ванга, там горе на скалите над Черепиш е живял истински свят човек? Човек, когото същите тия партиини другари са преследвали и унищожили. Но с „пророчици”, екстрасенси и всякакви ментета от тоя сорт, успяха да ни зарибят.

Православният дух на българският народ е подменен целенасочено и умишлено. А мързелът и бездушието, чалгата и простотията ни пречат поне елементарно да се ограмотим. Така и ще си умрат поколения българи – без изповед без покаяние, без да са се причастили със Светите Дарове поне веднъж в живота си.

Духовното разложение и смърт на българина са придобили физическо, реално измерение там – в края на града, при пречиствателната станция. Колкото и да се притискат към иконата на светеца в желанието си да избягат от своя ад, това едва ли е възможно да се случи по тоя начин, защото загубеното е много и трябва труд, за да се придобие отново. Трябва усърдие, духовно напрежение, а не чудо от магически действия и практики.

По волята на Бога и с молитвеното застъпничество на свети Мина – чудеса все пак стават, но нека благодарим и да онемеем, вместо да говорим безумия от сорта, че „светицата Ванга, била втората Богородица на България.”

Прости ни Господи в милостта и човеколюбието Си, и сохрани православния болгарски народ.