Любовта няма граници

Повторното посещение на нашите протестантски приятели от Холандия (пастор Ауке, Зита, Кеес и Лиз) от енорията в Дален приключи. Човешкият и личен контакт, който този обмен роди – не. В сърцата ни остана светла тъга и очакването, че отново ще се видим. Научихме много един от друг, но по-важното е, че тази среща засвидетелства на всеки един от нас, че Божията милост и благодат не познават граници.

Границите са наше дело, отграждането, както пише проф. Калин Янакиев, създаването на отградените от Бога територии, където да се случва нашата воля, а не Неговата, както всеки път измолваме в „Отче, наш”, са проява на нашето вироглавство и непокорство. Пътят обратно минава през метаноята („промяната на ума”), чрез събличането на стария и обличането на новия човек. Как се случва това и каква е ролята на общността и общението, пребиваването във взаимната любов и съработничеството с Бога, са въпросите, които ни вълнуват и може би срещата ни с тази холандска група не бешее случайна. Оказва се, че не може самодоволно да смятаме, че щом имаме правата вяра (вярната, правилната догматика) спасението ни е в кърпа вързано. От теория до практика има огромен път да се извърви. Прагматичните холандци го вървят и в един момент стигат до догмата. Ние, правоверните, цял живот стоим в догмата и не мърдаме на сантиметър от нея от страх да не сбъркаме нещо и накрая – какво, загубваме ме се в превода; животът и реалността тотално са ни подминали.

Пиша с болка. Любовта е изстрадване, трънен път. Пиша с болка за нашата църква, за това, че в нея солта обезсолява, но се държи на това, че на етикета пише "сол". Пиша с болка, че плодът, който получаваме, нагарча, че ябълката е червива. Пиша с болка, че не четем Светото Евангелие, че не се замисляме и оставаме глухи и неми. Да, нашите икони са богословие; да, нашето песнопение е богословие; да, нашите служби са богословие, а какво е в сърцата ни?

Създаваме граници, отделяме и разделяме всичко – иконите са на иконографите, пеенето – на хористите, службите – на свещениците, богословието – на богословите, а за нас остава насладата от театрото в неделя и мазохистичното изпълнение на правилата според степента на нашата лудост. И какво, четем постоянно за другите, за да оправдаваме нашата съвест – католиците били такива, протестантите – онакива. Етикетираме хората, като с това отново ги делим. Трябва ли въобще да има дявол – та ние му вършим работата трижди по-усърдно? Голямата заблуда е да смятаме, че сами ще се спасим, а дали тук ще спорим за вярата и делата е второстепенно.

Разсъждаването в юридически или органични категории и противопоставянето между етика и етос са в основата на нашите догматични различия, но в крайна сметка личността на човека не е само неговият разсъдък. Защо отричаме, че един католик или протестант може да греши в разсъжденията си, но в делата си, следвайки порива на сърцето и Божията воля няма да излезе по-оправдан на идния съд, отколкото един православен, който разсъждава вярно, но действията му, мислите на сърцето му не са това, което прави неговият ум? Не се ли крие тук фарисейщината, не се ли крие тук самозаблудата? Праведници ли е дошъл Господ да призове или грешници към покаяние и кой си ти да съдиш брата си? Не се ли уповаваме на един и същ Бог, не призоваваме ли едно и също име – Иисусовото?

По делата ще ги познаете. Господ е сърцевед; Той едва ли гледа буквата на богословското разсъждение. Нека станем първо човеци, а ако е рекъл Бог – и богослови ще бъдем. Липсата на любов, и то любов дейна, любов саможертвена, всеотдайна, това е препъникамъкът на нашето спасение. Какво ни ползват молитвите, постът, ако видим брата си, че е зле и му кажем: иди си, ще се моля за теб? Кой човек, ако синът му му поиска хляб, ще му даде камък?

Едва ли с няколко срещи бихме могли наистина да се опознаем, но желанието за общение, желанието да научиш повече за другия – това е признак, че има откровено отношение, че се подхожда без лицемерие, без задни мисли. Тук при нас маските имат приоритет – да се покажем такива, каквито не сме, да имаме авторитет, да ни уважават, да ни вземат за нещо повече от това, което сме. Защо се получава така, защо, когато общуваме с някого по-дълго време, се налага отново и отново да прилагаме тези трикове, за да не се минем, за да не се потрудим малко повече, за да си спестим болката, унижението, провала? Защо е тази неприязън към грешката, към несъвършенството, като ние самите сме пълни с тях? Защо постоянно търсим вината у другия?

Нямаме вина за нищо, не сме виновни. Изкупени сме от всичко това, но избираме да грешим и да страдаме, макар грехът да ни носи нещастие; защото е мъчително да се освободим от това бреме и да понесем Божието иго и бреме…

Мартин Иванов

***

Среща в името на любовта и вярата в Христос

На 14 май 2011 година в гр. Русе пристигна група от четирима холандци, наши приятели от гр. Дален – Ауке, Зита, Корнелиус и Елизабет. Тяхното посещение е в отговор на миналогодишното посещение на група миряни от храм „Свети Николай” в гр. Русе в Холандия. Тези хора, водени от добрите си чувства към нашата общност, която се чувстваше при контактите ни, още веднъж дойдоха да ни я засвидетелстват, което си личеше още от първите минути на посещението им, а така също и когато ние бяхме в Холандия.

В първия ден отпътувахме до манастира в с. Сяново, за се запознаят нашите гости на живо с обстановката там и най вече да усетят невероятната Божия благодт, която неведнъж ние самите сме усещали. През цялото време не се усещаше никакво различие между нас и тях. С едно сърце изказвахме любовта си към Господ, молейки Го да ни дава благодатта си и да ни помилва. Вечерта беше задушевна – с много и разнообразни теми в разговорите ни, а около трапезата се усети небезизвестното гостоприемство на домакина. Отец Георги им разказа историята на манастира „Света Марина”, сподели с тях желанието си лагерът, който миналата година е бил проведен в национален мащаб тази година да прерастне в международен и по този начин да се включат и участници от Холандия. Пастор Ауке ведна изказа своето задоволство от добрата идея и обеща да съдейства за реализирането на това предложение, което пък от своя страна предизвика голямо задовоство у присъствуващите. Впечатлени от природата и хората, с които общуваха, ни беше трудно – и на тях, и на нас – да си тръгнем.

На следващия ден потеглихме заедно с още 60 миряни от нашата енория до село Длъгня, Дряновска община, за да отслужим заедно с миряни от Търново, Казанлък и местните жители неделната Литургия. Предстоятелят на службата отец Добромир Димитров, заедно с още четирима свещеници направиха така, че всички, които се отзовахме на поканата да участваме в Литургията, да усетим невероятна душевна пълнота; радост в Господа изпълваше сърцата на всички ни. Нашите приятели от Холандия останаха удивени от факта, че тази малка църква беше събрала толкова много народ и от това, че всички ги приеха като едни от нас. За да се осъществяват по-пълноценни контакти между тях и нас се притекоха на помощ и познавачите на английски и немски и така в двора на църквата, освен глъчката на децата и диалозите между миряните, се чуваше и чуждата реч, което е добър признак, че жаждата за общуване беше обхванала всички.

След това посетихме заедно Дряновския манастир. Там също бяхме свидетели на удивлението им от тази наша светиня; гостите с много фотографии запечатаха всичко, което си заслужаваше да бъде достояние на повече хора. След това се върнахме във Велико Търново и посетихме храм „Свети Мина” и други светини в този град. Нашите гости бяха поканени и да посетят университета в града и най-вече катедрата по Иконография. На път от Търново за Русе посетихме и децата в неравностойно положение в с. Брестовица. Вълненията и на децата бяха големи, защото при тези деца такива посещения са рядкост. Макар и с проблеми в развитието си, децата показаха завидни умения при добре изпятите песни и добре казаната молитва „Отче наш”. Много от тези деца са кръстени в Христос преди година, но и много все още очакват да бъдат кръстени. Размениха си подаръците, които бяха подготвили децата и нашите гости, а децата ги почерпиха с баница, приготвена от самите тях.

Следващият ден от посещението започна с вкусна закуска и след това Утреня в храм „Свети Николай”. Отец Стефан Стафанов ги запозна с историята на храма, с извършените ремонтни дейности и с това, което предстои да се направи във вътрешната част на храма. Разказахме им още доста интересни събития и факти, които са се случвали в нашата общност. Българската национална телевизия взе интервю от нашите гости, което ще бъде излъчено в предаването „Вяра и общество” по Канал 1 и в което те подробно разказваха за това, което се случва в тяхната общност и изобщо за всичко, което ги кара да бъдат заедно с нас и да се чувстват като у дома си.

След като обядвахме заедно трябваше вече и се разделяме, което бих казала, че и за нас, и за тях не беше никак леко, защото през тези три дни си станахме още по-близки и още по-голяма беше любовта ни един към друг – като че ли сме били години наред заедно. Последваха множество покани за гостуване.

След една такава среща с хора напълно непознати и доста отдалечени от нас, запазихме дружеска и братска атмосфера, която ни изпълни с много радост от срещата ни. Бяхме водени от любовта ни към Господ, към ближните и към всичко, което ни заобикаля – и това е нещото, което дава на хората чувството, че на този свят няма нищо по-възвишено от това да можеш да усещаш другия до теб като брат или сестра, възлюбили Господа Иисуса Христа и отдали най-добрите си чувства един към друг в името на Отца, Сина и Светия Дух. Амин!

Елеонора Мицова

Снимки: Facebook профил на храм "Св. Николай Чудотворец", Русе