Неделя на Свети Иоан Лествичник

Лествицата към рая е вътре в нас

В Четвъртата неделя на поста се чествува св. Иоан Лествичник (30 март). Векове наред животът му е символ на висши, но все по-непопулярни и чужди за днешния ден християнски добродетели – въздържание и покаяние. Житието му разказва, че още 17-годишен, великият подвижник се оттеглил в Синайската планина, където бил постриган за монах. Там живял 19 години под ръководството на мъдър и благочестив старец, а след смъртта му се заселил в пустинното място Тола. Тук заживял уединено в постоянна молитва и пост, но не отказвал да наставлява всеки, дошъл при него за съвет и помощ.

След дълги години, прекарани в пустинното място, преподобни Иоан приел молбата на синайските монаси да стане игумен на тяхната обител. Започнал да ги ръководи и наставлява в духовния им живот и монашески подвиг. Огромният духовен опит и дълбока мъдрост, които преподобният придобил през годините, се разкриват в прекрасната му книга „Лествица към рая“. В нея наставлява вярващите как най-правилно да устремят сърцето и мисълта си към Бога, като постепенно и с въздържане от зло и грях се изкачват по духовната „лествица“, т.е. стълба на добродетелта, чрез която да достигнат християнското съвършенство. По името на тази своя книга преподобни Иоан е наречен “ Лествичник“. Той умира през 603 г.

Още в първата глава на Св. Писание, когато свещенописателят казва, че Бог създаде човека “по Свой образ и подобие”, е разкрита целта на нашия живот. Ние се убеждаваме във великата любов на Троичния Бог към човека. В тази любов са били убедени, живеели са в нея великите подвижници на Църквата като свети Иоан Лествичник. Как да обясним на някого сега защо древните отци пустинници са се подлагали на такива лишения, подвизи, свръхчовешки усилия в името на своето, а защо не и на нашето богоуподобяване? Тези хора наистина са станали богове по благодат, на земята са станали небесни човеци. Но как да усетим и разберем техните стремежи, мисли, как да се докоснем до техния дух. – Имаме една книга, която свети Иоан ни е оставил и в която е излял душата си, стремежите си, проследил е пътя към небето стъпало по стъпало. Тази книга, наречена Лествица, или стълбица е илюстрация, завещание и летопис на духовното възрастване, като цел и път на човешкия живот.

“По Свой образ” се отнася към даровете, които Бог даде само на човека, за разлика от всички останали Негови създания, така че само той да бъде икона на Бога. Тези дарове са: разум, съзнание, свободна воля (свобода), творчество, копнеж и жажда за абсолютното и за Бога, личностно самосъзнание и всичко, което поставя човека над останалото творение от живи създания и което го прави личност. С други думи, онова, което прави човека личност, са даровете “по Божи образ”.

Надарен с “образа”, човек е призван да придобие “подобието”, да постигне обожение. Творецът, Който е Бог по природа, призовава човека да стане бог по благодат.

Светостта е не просто праведност, заради която праведниците се удостояват да се наслаждават на блаженство в Царството Божие, но такава висота на праведността, при която праведните люде дотолкова се изпълват с Божията благодат, че тя изтича от тях и се лее върху всекиго, който общува с тях. Велико е тяхното блаженство, произлизащо от лицезрението на Божията слава. Бидейки преизпълнени с любов и към хората, произтичаща от любовта им към Бога, те са отзивчиви на човешките нужди и на техните молби, и са ходатаи и молители за тях пред Бога.

През време на високия духовен подем в първите векове при гоненията срещу християните се появили и мъчениците. Сама мъченическата смърт е била врата към небесните обители и християните начаса започвали да призовават мъчениците в молитва, като свети угодници на Бога. Чудесата и знаменията потвърждавали тази вяра на християните и били доказателство за тяхната святост. По същия начин по-късно започнали да почитат великите подвижници. Никой не е постановявал да се почитат за светии Антоний Велики, Макарий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Николай Чудотворец и много други подобни на тях, но и на Изток, и на Запад еднакво ги почитат и светостта им могат да отричат само онези, които изобщо не вярват, че има святост. Ликът на Божиите угодници възраствал непрестанно; по всички места, където имало християни, се появявали и се появяват нови подвижници.

Човешката личност, съчетаваща живот и битие, избира сама как да реализира даденото й от Твореца. Дали да подчини своя живот и своето съществуване на нуждите на тварното естество, като природна самодостатъчност, или да ги превърне в жизнена връзка и единение на любовта в Бога, освобождавайки себе си и своята природа от смъртта и тлението. Но любовта не може да бъде натрапена отвън. Тя е свързана със свободата, не може без нея. Затова нашият Господ Иисус Христос ни яви какво означава за Бога човешката свобода, свободата на всеки от нас. Със Своята покорност на Своя Отец „дори до смърт” Христос приведе човешката природа до съвършен отказ от всякакви претенции за екзистенциална самодостатъчност, преобразувайки естественото битие в пълна съпричастност на Божествената любов и свободно подчинение на Неговата воля. Кръстната смърт на нашия Спасител е акт на свобода, свободата, свободната воля на Сина Човешки. Той изцели, обнови, възкреси нашата природа завинаги. И вече нашето естество, което има като извор на своето съществуване Бога, повече няма да умира. Въпреки своята тварност, вече живеем нетварно битие. Начало на такова битие дава Възкресението на Христос, нашия Бог. Тялото на Христос, тварно, защото Той прие образа на раб, е напълно различно от другите възкресени тела. Защото вече съществува по образа на нетварното, свободно от всякакво подчинение на естествената необходимост. То е осезаемо, достъпно за чувствено възприятие, състои се от „плът и кости” (Лука 24:39); способно е да усвоява храна, както всяко друго тяло (вж. Лука 24:42-43), върху него са видни, напълно отчетливо, следите от гвоздеите на ръцете и нозете. Но, от друга страна, това тяло влиза в дома, чиито врати са заключени (Йоан 20:19), става невидимо след преломяването на хляба в Емаус (Лука 24:31) и накрая, това тяло се възнася на небето (Лука 24:51, Марк 16:19), утвърждавайки в божествена слава „праха” на човешката плът.