Перспективата пред православието

В един свой текст идеологът на модерното руско официално православие Андрей Кураев казва, че на християните предстои поражение, защото светът върви към погибел. Това твърдение на Круаев е противно на твърдението, че Църквата ще устои до последните времена и че православието ще спаси света. Щом ще го спасява, значи, че истините на православната вяра ще останат непревземаеми и че православните християни ще удържат победа в битката срещу противниците на истинската вяра.

В старобългарските ръкописи от оригинален произход се казва, че българите ще запазят истинската вяра до последните времена, когато ще се проведе Страшния съд. Тези ръкописи са обявени за вредни от гръцката църква, която винаги се е стремяла да потиска българите духовно и интелектуално и се е борела отчаяно срещу всеки опит на българския народ за културно-философска еманципация, като му е противопоставяла учението за вселенския характер на Църквата. Това твърдение, което е евангелско, често е обслужвало перфидно интересите на космополитите, т.е. онези институции и личности, които са били в силата си да определят съдбините на народите.

В своята история християнството винаги е плащало тежък данък на политиката и на съобразяването със светските владетели. Затова, когато се говори за православие, в световните книги обикновено се има предвид опита на Великите сили във военно-политическо отношение каквато е била враждебната на нас Византия и съвременна Русия, която със своето ядрено оръжие и неизчерпаеми ресурси от природни богатства е световен фактор. Интересното в християнството обаче невинаги съответства на военно-политическото величие на страните, които се намират в светска слава. Когато Круаев говори за поражение в последните времена, той сигурно има предвид, че великоруската доктрина за супремация на Русия няма да се осъществи според плановете на Москва за Трети Рим. Опитът на българската история показва, че дори и под робство, дори и под духовно-нителектуалното влияние на гръцката църква българите са успели да запазят истините на вярата, като са се придържали стриктно към еванегелските истини, които в техния буквален и преносен интерпретационен текст и контекст са се следвали неотстъпчиво от българите.

Когато говори срещу елинизма, този философски бич за човечеството, през ХVІІІ век св. Паисий Хилендарски подчертава чистата евангелска нравственост и съответно чистота на помисъла у българите, които не се възгордяват като елините. Това важно твърдение на Хилендарския монах не е разработено от пропагандата на българското православие, което във висшия свод на своето модерно богословстване се учи от чужбина. А нашето православие е православието на отрудения и обременен човек, който върши подвизи, притиснат от всички фактори, които човешката цивилизация може да измисли в суетата си. Нашето богословие не е руското дворцово богословие, а богословието на рибарската хижа, на смачкания от живота човек, който заради вярата си е жертвал материално-техническото си благополучие. Светът не признава българите за фактор в световната култура още когато Търновската патриаршия е била закрита. В това положение сме пазили славянството и християнството независимо от изкушенията на другорелигиозните пропаганди. Затова, ако се поучим от опита на българите, който е закодиран във философията на народната мъдрост и в духовната практика на роба, ние не можем да очакваме поражение. Ние не сме елините, чиято гордост от старогръцката философия и от славата на Византия ги прави привилигерован обект на световната наука. Ние не сме русите, чиято военна мощ създаде държава на два континента. Ние сме онези, които би следвало да получат блаженствата, обещани от Христос за най-малките негови братя. Затова победата на християнството в световен мащаб зависи от интерпретацията на българския опит, който е опитът на достойнството в нещастието и на смирението в усилни времена.

Освен това, ние имаме какво да кажем с оглед поуката от комунизма, който беше тържество на научно-техническия материален прогрес, лишен от духовност. Феномените на религиозност през комунизма се нуждаят от богословско обяснение чрез силата на българската притча, която е изкована от библейски семантичен свод на изразност. За нещастие в България политическият елит след Освобождението от турско робство бързо попада в изкушение, защото по образованието си е просветителски атеист и социален революционер, поради което българската мисъл не успява да разкрие евангелската мъдрост на българския народ в усилни времена, нито да обясни силата на исихастката поведенческа логика у обикновения българин. Защото нашата народопсихология в нейния автентичен вид е силно повлияна от евангелската интерпретация на ортодоксията и от традицията на исихазма, в която сме имали сериозна богословска школа.

Българинът е неразбираем за повечето негови изследователи. Те го изследват “научно” с философията и методологията или на католицизма, или на протестантизма, или с методологията на елинизма и на руското имперско православие. Така обаче българският случай няма да проговори, защото той е специфичен феномен в историята и ако не се разработва с неговата оригинална славянобългарска изразност на основата на духовно-културния опит, който притежава, никога няма да разберем същината на българския християнски казус.

Фактът, че българите се показват като много добри воини и като блестящи логици в областта на научното познание, показва, че те са силно предразположени към високо християнско богословие и към аскетичната етика, която е единствената морална преграда в съвремеността срещу битовия хедонизъм на новия световен ред. През комунизма на българите беше забранявано да се занимават с философия извън марксизма-ленинизма, както и да развиват богословие извън индивидуалния мистически идеализъм, който се откроява в текстовете на старостилеца Серафим, фактическият идеен водач на православието у нас през социализма, когато БПЦ беше реликт на музейна гордост от “историята на народа”, разбиран в комунистическия смисъл на понятието “народ”. Отделеността на българите от здравото и истинско християнство на Църквата – по вселенската й дефиниция – по този начин доведе до силна зависимост от чуждото богословие и от мненията на “науката”, която в България не е изработена от българския случай, а от външни интерпретации, съобразени по философията си или със световния атеизъм, или с историческото битие на други народи.

Съчетано с подмазването на клира пред властимащите и пред сестрите-църкви, както и с ниското равнище на логиката и етиката в църоквното ръводство, това положение дискриминира интелектуално и морално подвига на българския народ, който не е разтълкуван с директни позовавания на тълкуванието на Евнагелието и с опита на исихастката традиция. Ние не можем да обясним себе си с опита на Оптинските старци, нито с гръцката християнска традиция. Нашият първообразец е Евангелието и светогорската традиция, която носи подчертан култ към българската святост през вековете. А тя е мъченическа и при нас философията на несправедливото страдание е по ясно изразена, отколкото философията на страданието при Достоевски например. Руските богаташи и църковници обаче финансират християнската литература и философия, за разлика от българските архиереи, които се занимават с това да освещават офиси, обикновено по-големи от новите храмове и да строят храмови постройки, в които липсва свещеника. А от опита на комунизма е известно, че храм без духовност е произведение на изкуството или музей, който не носи богословско послание, нито притча към вярващите.

Руснаците развиват днес „ноу-хауто” на православието, а ние продължаваме да вършим треби, разчитайки на мистико-ирационалната страна на вярата, както правят и са правили през комунизма старостилците у нас. Руснаците сами си събориха империята, за да я заменят философски с историческия материализъм, докато ние бяхме понасяща страна при налагането на комунизма, в който ръководна роля имаха съветските другари. Руският опит при налагането на атеистичния и несвойствен за българската психика исторически материалиъзм беше възможно най-лошото, което ни се случи, защото съветският комунизъм беше насочен главно срещу православието, поради което представителите на другите изповедания не пострадаха идейно в степента, както пострада българското православие.

Този погром на вярата иска съответен отговор в дните на демокрацията. Затова ние имаме сериозно историческо предизвикателство пред себе си – да намерим в съвремеността нашия автентичен облик, който ни позволи през вековете да запазим вярата и славянската идея в усилни времена. Само така ще избегнем поражението, което за българския манталитет значи отсъствие на Църква и на вяра в душата на българина. Затова настояването на старобългарските ръкописи, че българите имат историчаска мисия трябва да се разработи усилено – ако не от университетската наука, то поне от българското богословие, на което великоимперски идеолози като Кураев няма какво да кажат, защото българската логика е по-силна от руската, а интерпретациите в науката зависят от състоянието на логиката и представата за етиката у всеки човек. В това отношение ние имаме какво да кажем и да го кажем като българи, в смисъла на етноопределението, което преп. Паисий Хилендарски дава за нашия народ.

Накрая ще завърша с нещо лично. Преди време предложих на Богословския факултет на Софийския университет да водя там курс по “Религиозни представи у българите”, за да се създаде правилна представа у богословите, въз основа на историческите извори за способността на религиозност у българския народ, която представа е изходна при извършването на мисионерска и проповедническа дейност. Беше ми отказано под претекст, че не съм доктор на науките, макар истинската причина да беше страхът от моята компетентост, свободомислие и сурова принципност. Същият страх го има и у ръководството на БПЦ към споделянето на блага с хора, които не са кадри на системата на религиозност у нас. А обикновените българи исторически погледнато не заслужават такава „лустрация” от страна на висшето ръководство на религиозността у нас. Висшето ръководство на вярата в България трябва да споделя всичко с представителите на народа си, като го признаят за народ-страдалец и евангелизатор на славянския свят. Хората, които се занимават с религия в България и имат съответната власт и финансови ресурси трябва да избират – или да приемат хора с квалификация и да им осигурят поле и доходи за работа в областта на духовното, или да станат интелектуално и духовно зависими от фактори, които виждат българите не като богослов и мъченик, а като понасящ народ с работническо-селско функции, както е било през робството. От техния избор ще зависи бъдещето на християнството в България, а ако това бъдеще е пораженческо, както предписват богословите на държава, която сама си разби православието през ХХ век, то тогава вярата на българина в истините на Евангелието ще бъде така подронена от логиката на нашия традиционен манталитет на съпреживяване на религиозността – и нищо чудно Бог да ни отнеме мисията, която ни е поверил през вековете.

Винаги съм казвал, че когато един народ или един човек не се обръщат към истината, истината си намира друг субект, който да я изразява пред света. Това се видя в руския случай, когато учението за особена мисия на руския народ-богоносец беше сериозно оспорена от налагането на комунизма в Русия, който руснаците сами си вкараха в страната. Ние не създадохме нито секуларизацията на модерността, нито измислихме фашизма, нито комунизма. Нито пък битовия хедонизъм на новия световен ред, на който сме жертва днес, е разработка на нашия автентичен начин на мислене и съпреживяване на битието. В тази липса на участие в проектите на отсъплението е и нашето оправдание пред съда на историята и в това е нашата претенция да бъдем народ с християнска мисия, който не е свикнал да мисли за поражение в областта на духовността и интелектуалността.

От тази изходна точка трябва да върви в пропагандата си ръководството на православието в България, на което са нужни опреснителни евангелски курсове и повишаване на квалификацията за работа с хора, които вече знаят няколко чужди езика и които комунизмът ограмоти, за разлика от положението преди 1944 година, с което се е съобразявал аскета Серафим до 1989 година. Ако властимащите в православието не предприемат спешни мерки да изразят християнството по български, а се оставят на политикономически комбинации и на суетата на деня, то тогава нашето място в Божия план няма да зависи от нас самите, което пък от своя страна ще постави на изпитание Бога, Който всичко ни е дал само и само да пазим вярата до последните дни. А какви ще бъдат последствията от изпитването на Бога от страна на властимащите в православието, това може да каже единствено Творецът, страхът от Когото е начало на всяка мъдрост. А без мъдрост молитвите и требите губят всякаква стойност, защото от християнската си опитност знаем, че Бог обръща внимание на онези, които му служат с дух и истина, а не с молитвеник и кадилница в ръка. Ако молитвите и службите бяха достатъчни, то няма разлика между службата на православни и католици, което отнема всякакви претенции на православието за стълб на истината, която е много дълбинно и сложно богословски защитена от огромен брой интелектуални и морални фактори във вярата. Това ние го знаем много добре и нямаме намерение да търпим поражение на духовната и интелектуалната империя, която сме създали през вековете. А ако руските идеолози имат намерение да се провалят – това си е техен проблем.Както се видя от притчата на комунизма, народът с мисия сме ние, а не великите военно-технически сили на световните стихии, чиято тегоба няма власт в Небесното царство.