Писмо от един семинарист

С приятна изненада получих електронното ти писмо. Най-много ме зарадва фактът, че класът ни се събира отново след десет години. Заедно с това ми стана и тъжно, че няма да мога присъствам на срещата, понеже в момента се намирам в М. и съм пред сесия. Тук официално моля за извинение от всички.

През изминалите дест години често се връщах към семинарските спомени. Една носталгия, преплитаща веселите и щастливите моменти с множеството трудности и несгоди, които, бих казал, с инат и търпение преживяхме. Неразбориите на църквата и държавата ни тогава се отразяваха понякога жестоко и върху нашето семинарско ежедневие. Въпреки това продължавахме напред; поне за себе си мога да кажа това, водени от надеждата за идващото по-доброто. Бяхме деца, юноши, младежи – и в природата ни беше да вярваме, да се надяваме, да очакваме.

Доколко всеки се е оправдал в очакванията си е въпрос, чийто отговор за всекиго остава личен. Това, което мога да кажа за себе си е, че времето и неговата превратност са неща, учещи ни на смирение и приземеност. Идвайки сътворени на тази земя, струва ми се, най-голямата ни задача е да се научим да живеем с идеята за безкомпромисно връщащия се към нея живот, за неизбежния край на нашето земно начало. Наистина, ако всичко беше само това, то би било напълно безсмислено, ако за нас не съществуваше великата надежда за Възкресението, за прелома на новото начало, даващ смисъл и стойност на всичко настояще.

Годините в Семинарията – Градина с подрастващи растения – бяха период, в който бяхме поливани с различни подхранващи, подсилващи, ободряващи, но понякога и приспиващи вещества. Всеки имаше своя попивателна способност, своя вегетативна система, своя начин да фотосинтезира падащата върху му светлина. Често сменяхме ту главния градинар, ту не чак толкова главните. Едни бяха фини ботаници, други си останаха разбирачи само по бостански тикви, трети твърдяха, че при нас се произвеждали домати само от сорта „Идеал“. Действително, един разностранен градинарски колегиум, който в продължение на пет години ни оформяще, кастреше и поливаше. Тук е моментът да им благодаря, без да се самозалъгвам, че някой, бил той растение или градинар, е бил съвършен. Това така или иначе е невъзможно.

През петте години, смятам, едно от най-повлияващите неща, които ни се случиха, бе двадесет и четири часовото общежителство. Един абсолютен масов експеримент, след който, ако се не лъжа, от тридесет и двама останахме шестнадесет. Една петдесетпроцентова оцелеваемост, доказваща безспорно трудностите и препятствията, които трябваше да преживеем. Не знам дали сме останали по-добрите, но така или иначе носим печата на градината, в която отраснахме. Както тя ще остане определяща за нас, така и ние за нея.

Като семинаристи, си оставаме сочени с пръст. Някой ни сочат за добро, други за лошо. Едни – за горчивината на плодовете ни, други – заради приятната ни сянка. Трети са готови да ни окастрят с довода, че днес не е cool да се зеленееш и да шумиш с клоните си. Някой ни гледат злорадо, когато линеем и съхнем, предвиждайки ни за огревни дърва през идващата зима. Това, на което се надявам е, че пораснахме достатъчно високи, та да не могат да се качат и да ни окастрят безпощадно; достатъчно жилави, та да удържим на сушата и до необходимото чепати, за да не сме подходящи като дърва за огрев.

Тук е моментът да благодаря и на вас, мои съученици, че имах възможнстта да расна заедно с вас! Самотните дъвета остават ниски и дракави. Многобрйните образуват гора, в която всяко поотделно, но и всички заедно, успяват да пораснат и източат стройни стволове и да устоят на бурите и ветровете.

Ще кажете, да, М. добре ги „реди“, но ето – няма го от десет години и повечето от нас не сме го виждали и чували. Това, което мога да отговоря е, че в ушите ми още е и остава ехото и шумът на вятъра, който минаваше през нашата гора. Прохладата и свежестта на нашия млад лес са дълбоко запечатани в съзнанието ми.

По призива на ап. Павел (Сол. 5:18 и нататък), благодаря и аз за всичко, за вас и за онези, които се грижиха и грижат за нас. Нека не угасяме духа и, изпитвайки всичко, да се държим за доброто. Поздравявам всички братски и моля о. Л. да прочете това писмо пред всички.

Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде със всички нас. Амин.

С пожелание за всичко добро и полезно в живота ни,

Ваш съученик и приятел:

М. П.