Аз обичам Бога, но и се страхувам от Него

Говорих си тия дни с един приятел. Или по-точно казано: писахме си.
Той е вярващ, неконфликтен човек.

Питах го дали е гледал „Евровизия“ и мача на Кубрат Пулев. И какво мисли за това всеобщо очакване за национален успех. Отговорът му ме изненада. Затова и сега пиша този текст. Именно заради неговия отговор. Ще оставя името му обаче в анонимност. Така мисля, че е редно.

– „Успехът“ не ме вълнува – написа той.

– Защо слагаш успех в кавички? – попитах.

– Защото това не бяха победи. Първите се помнят, не вторите. А и аз знаех резултата предварително.

– Как така си го знаел? – учудих се аз.

– Ами така. Остави цирка и арената на езичниците. Ние с теб нали сме християни.

– Е, и? Какво от това? Но сме и българи!

– Други неща ме вълнуват мене, брат. Сега е пост. Не ми е до зрелища. Аз обичам Бога, но и се страхувам от Него.

Изненадах се от тези думи. Чак пък нищо да не го вълнува?! Да е толкова вглъбен. Да живее само за Бога. Възможно ли е това днес?

И така от дума на дума стана ясно, че той все пак се вълнува от нещо, което може би сякаш ни е убегнало тези дни покрай ушите: публичното убийство на поредния американски заложник. Вълнуваше се и ми сподели, че даже е плакал, че обезглавеният от мюсюлманските фундаменталисти Питър Касиг преди това е приел исляма и си е сменил името на Абдул Рахман.

– Пак са го убили – пишеше той, – но защо му е било нужно да сменя вярата си преди това? Това спасило ли го е в крайна сметка? Спасило ли го е от смъртта? Спасило ли го е после от ада?

– Не – съгласих се аз.

– За този човек ми е мъчно. Не мога да спра да мисля за него. А иначе телевизия сега избягвам да гледам. Нали сме в пост. А и тези наши „успехи“… кой ще ти ги помни след няколко години. Докато виж, Питър, т.е. Абдул, цяла вечност ще страда заради решението си.

Защо ви споделих този кратък разговор?

Защото чувствам, че приятелят ми е прав. Няма да питам колко православни християни гледаха малолетната ни певица или силния ни боксьор. Това е личен избор. Важното за мен е, че има поне един човек, който не го е направил, и то именно, защото това са зрелища. А православният християнин трябва да стои на страна от такива неща.

И за да не изляза голословен, ще си позволя да споделя само една случка от живота на този мой приятел, за да видите, че думите му „Аз обичам Бога…“ не са поза.

Преди няколко месеца старата му кола започнала да му създава проблеми. Трябвали му пари за ремонт, а той нямал. Решил да я продаде и да си вземе друга. Пуснал обява. Започнали да се обаждат хора. Сумите, които обаче му предлагали, били нищожни. Ако я продадял, нямало да може да си вземе после никаква друга кола с тези пари. А се нуждаел от кола, за да ходи на работа. Положението било лошо. Вместо да се отчайва обаче, той се молил Бог да разреши най-добре ситуацията.

И вижте какво се случило. Една неделна сутрин (забележете, че било именно неделя), тъкмо преди да отиде на църква, дошли двама мъже у тях. Огледали колата, но не се качили да я пробват. Само я гледали отвън и нещо си говорили. Накрая единият му казал, че ще я купят за обявената сума. Приятелят ми се учудил, но не казал нищо. А колата била, и все още е, цялата в драскотини. Няма никакъв търговски вид. Мъжът му дал 150 лв. Казал му, че това е капаро и иска срещу тази сума да му пази колата десет дни. Приятелят ми се съгласил. Тези пари били точно толкова, колкото му трябвали, за да я дооправи и да няма проблеми. Тогава приятелят ми си помислил, че ще му е трудно да търси друга кола. Че сигурно ще попадне пак на някой боклук и т.н. Той прибрал капарото на човека настрана и не предприел нищо. Минали няколко дни. Купувачът се обадил на моя приятел и казал, че се отказват от покупката. Но не споменал нищо за капарото. Дори опит не направил да си го поиска обратно.

„Други неща ме вълнуват мене, брат. Сега е пост. Не ми е до зрелища. Аз обичам Бога, но и се страхувам от Него.“

Така каза той.