Без труд?

С пот на лицето ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет…

Бит. 3:19

Веднъж в един слънчев юлски ден, справила се с първата вълна обичайни дела,  аз седнах да пийна чашка чай – да подкрепя малко немощната плът и с нови сили да подхвана работите по дома и градината, които лятно време на село нямат край. Тъкмо да седна на масата, вратата се отваря и влизат двама мои млади познайници – Варя и Дима. Варя е на 9 години, през лятото тя често гостува на баба си в съседното село. Дима е по-голям с година или две. Преди той също живееше на село, но след това родителите му се преместиха в града и сега той се появява у нас рядко и само за някой-друг ден. Двамата са големи приятелчета.

– Здравейте, лельо! Може ли?

– Здравейте, младежи! Добре сте ми дошли! Елате да пием по един чай. Пеша ли дойдохте или с колела? Сигурно сте уморени…Сядайте на масата.

Виждам обаче, че моето предложение не предизвиква ентусиазъм, въпреки че на масата има и бонбони, и апетитни курабийки. Настава кратка пауза и Варя, с която се познаваме по-добре, казва:

– Лельо, ако може, после ще пием чай. Първо искаме да ви помогнем с нещо. Какво да направим?

Признавам, постреснах се от тези думи. Че Варя е научена от баба си да помага, вече знаех. Веднъж тя ми помогна доста усърдно да оплевя цветния кът. Че и Димините родители няма да насъскат срещу мен служителите по закрила на детето – в това също не се съмнявах. И все пак да товаря със сериозна работа чужди деца, дошли на село, за да си починат, ми беше неловко. Ако това бяха моите внуци – друг въпрос… Да се откажа от помощта им? Също не върви. Какво да правя? А, сетих се!

– Варче, виждаш ли – ей там под прозореца има голям храст френско грозде. То вече е узряло, а аз все нямам време за него. Жалко ще е, ако изпопада. Ако го оберете, ще е отлична помощ!

Пак настава пауза. Моят ход е разгадан. Въпреки че в него няма лукавство: френското грозде наистина трябва да се обере.

– Лельо– казва досетливата разумна Варя, – вие просто искате да ни дадете по-лесна работа. А ние видяхме, че зад банята тревата е окосена и вече изсъхнала. Хайде да ви помогнем да я съберем? А после вече ще пием чай!

Милидечица, скъпи мои помощници! Аз бях дълбоко трогната от желанието им да помогнат както трябва, истински.

Нарамихме всеки по едно гребло и се заловихме да работим. Събирането на окосена трева не е чак толкова лесна работа: горещо е, поттече наструйкипо лицето и гърба; късчета трева се вмъкват под дрехите и бодат; стършелите и мухите серадват, че ръцете ти са заети и се вият пред лицето ти, събират се зад гърба ти, заплашително бръмчат и гледат да те жилнат болезнено там, където не ги очакваш. Но когато се труди сговорна дружина, всичко това не толкова дразни, колкото служи като повод за шеги и смях.

Ние с моите млади помощници толкова юнашки се справихме с тревата зад банята, че това ни се стори недостатъчно. Решихме да съберем тревата и до гаража край пътя. Тя още не беше напълно изсъхнала, но нали не ми трябва за сено, главното е да я приберем. Заловихме се на работа и там, махаме с греблата, смеем се на нещо и в този момент отнякъде довтасват върху «яки» колела две момчета. Здрави, червенобузести деца на 7 и 9 години. Те също са дошли при баба на село да си починат от града и изобщо да си прекарат времето добре. Вече няколко дни се мотаят натам-насам по нашата пуста и безопасна улица поради липса на други развлечения, и изглежда, че селската почивка вече им е поомръзнала. А тук– ура! – нови лица! И по възраст подходящиза игри. Супер!

Естествено, децата веднага се запознаха.

– А вий какво правите тук? – питат новопристигналите.

– Помагаме с тревата на леля презвитера– отговаря Варя.

– С колела ли сте?

– Да.

– Елате тогава с нас да се надпреварваме!

– Не – малко суровичко възразява Дима. – Заети сме, имаме РАБОТА.

– Ако искате – примирително казва Варя, – можете да ни помогнете, а после ще си играем.

Момчетата се колебаят. Изглежда, че зачервените ни потни лица и големите гребла не ги вдъхновяват много.

– Не, ние не сме ви… (търсят подходящата дума). Не сме ви помагалници!– отсича по-големият.

Скачат на колелата си и дим да ги няма.

– А мойто колело струва11 хилядарки! – долита до нас.

– И какво от това?! – се питаме ние с децата усмихнати, свършваме с тревата и отиваме да пием чай.

Колкоприятно е да наплискаш с хладка вода разгорещеното лице! Каква наслада е да да се отпуснеш морно върху стола! Изморихме се. А ни е толкова хубаво, че кратката молитва преди хранене сякаш се е родила в душите ни точно сега. И с радостна благодарност ни се иска да повтаряме: “Колко е хубаво! Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе!” Чаят и курабийките изглеждат необикновено вкусни, но най-важното е, че се усещаме невероятно близки един на друг. Работата ни обедини, направи ни приятели.

Сещаме се за младите велосипедисти, които не познаваха думата “помощник”. Някак си ни е жал за тях. Знаят ли те, че почивката е весела и приятна само след работа? Само в онзи виц е “приятно първо нищо да не правиш, а след това да си починеш”, а в реалния живот безкрайната почивка поражда скука, ако не и чувство за пълна отврат.

Да, нашият живот се променя стремително.Ние, родените през миналия век – двадесетия, виждаме как стават реалност и безнадеждно остаряват най-смелите идеи на писателите-фантасти. В нашата реч нахлуват множество нови думи и понятия. И съвсем закономерно много други си отиват, стават анахронизми, защото означават нещо, което вече не съществува, с което никой не си служи.

Но има и думи, които сякаш съзнателно биват изтласквани от езика ни. И дали не го правят хора, които знаят много добре: който контролира езика, контролира и  съзнанието? Струва ми се, че една от тези преследвани думи е думата “труд”.

Та помислете си: често ли ви се случва да чуете тази дума от телевизионния екран, да я видите по страниците на вестниците и списанията? В рекламата думата “труд”се среща нерядко, но винаги с една къса добавка отпред: “без”. Предлагат ни “без труд” да отслабваме, купуваме, пътешестваме, общуваме, готвим, с една дума – да живеем. Да живеем без труд.

Всичко, което е свързано с труда, придобива негативна отсянка. Настойчиво ни внушават, че трудът(особено физическият) еобиден засъвременниячовек, че трябва да го избягваме на всяка цена. Животът трябва да е комфортен, а значиилесен и безгрижен.

“Романтика на труда”, “трудов героизъм”, “трудов подвиг”– днес това са също толкова анахронични изрази като “колосана яка”, “филдеперсови чорапи”и “ваше високоблагородие”. Някогашната похвала “той е труженик”, “тя е работар”е станала твърдесъмнителенкомплимент, а ако кажеш за някого, че е “труженик”, можеш и да засегнешчовека, защото в днешния свят това звучи почти като “неудачник”. Дори съответният школски предмет е преименуван. Сега децата в училище са обучавани не натруд (ау, как може?!), а на всевъзможни“технологии”. Пазят децата от труд по всички възможни начини. Почистването на класа и дори изтриването на класнатадъска– нещо, без което ние не сме си представяли училището– е заклеймено днес от борците за детски права като позорнаексплоатация на малолетни.

Колко не наше, колко чуждо за нас е това отношение къмтруда! У нас трудът винаги е бил на почит. “Без труд залъкът не е сладък”, “залудо не стой, залудо работи”– тези неща родителите са внушавали на децата си от памтивека. Моят баща, израснал на село, познаващ тежкия селски труд, винаги казваше: “Всеки труд е не само почетен, но и красив!” Красиво можеш да правиш всичко: и на струг да работиш, и схеми да чертаеш, и земята да копаеш, и чинии да миеш. Важно е отношението ти към работата, с която се захващаш. “Във всяка работа, която са ти възложили, вложи всичките си сили и се старай да я свършиш максимално добре”– така ни учеха родителите ни. Забележете: не по-добре от другите, а без да се отпускаш, без да мързелуваш и да допускаш небрежности. Всяка работа е за теб шанс да проявиш най-доброто в теб, възможност за израстване.

След всички изминали години аз си спомням с благодарност родителските заръки.

И колко радостно ти става от добре и навреме свършената трудна работа! Защо? Предполагам защото трудът ни е заповядан от Самия Бог. Всички помним думите на Библията: “С пот на лицето ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет” (Бит. 3:19).

Селото е онова уникално място в съвременния свят, където физическият труд е на почит дори и днес. На село без труд не можеш да оцелееш. Пословицата “каквото посееш, това и ще пожънеш”се е родила без съмнение на село. За да бъде домът ти спретнат, за да ти е в него топло, чисто и не гладно, трябва много и постоянен труд.  Особено ако в стопанството има животни, “стока”, както казват в нашия край. Но затова пък и резултатът зависи най-вече от теб, от собственото ти трудолюбие и оправност. Не всички са във възторг от това. И не е ли тъкмо това причината, поради която пустеят нашите села?

Градският живот е по-комфортен от селския. При условие обаче, че “всичко е  включено”: токът, парното, водопроводът, канализациятаи интернет. Ноя си представете за секунда, че“всичко е изключено”. Впечатляващо, а?

Децата обичат да се учат, харесва им да правят същото, което правят възрастните. Ние учим нашите деца на много неща, но често не и на необходимото. В града това обикновено не е и много лесно. Как в градския апартамент да се научиш да цепиш дърва, да палиш огън или печка? Да използваш ножа не само за рязане на хляб или салам? Как в града да сенаучиш да отглеждаш картофи, лук, моркови? Как давнушиш на детето, че е помощникна родителите, чес негова помощ татко и мама се справят много по-лесно с нещата от живота, че то е тяхната надежда и бъдещата им опора? На село това е много по-лесно. Елате и се убедете сами.

Не ви призовавам да се преселите на село. Но елате поне през лятото, използвайте за това отпуската си. Ще видите: ако в началото се потрудите заедно с вашите деца, а след това се изкъпете в близката рекичка, това ще ви сближи с тях много повече от многочасовото лежане на плажа в Анталия или “почивката” в мола. И в най-непретенциозното стопанство на село ще се намерят брадва и чук, ножовка и трион, ренде, клещи и множество други инструменти, чието овладяване ще е много по-полезно и увлекателно за момчето от поредната игра в таблета му. За момичетата също има маса увлекателни занимания: селото винаги се е славело с изобретателността на своите майсторици и с великолепните и твърде здравословни рецепти на народната кухня.

Дано по-често чуваме от децата си не “дай”, “искам”и “купими”, а “научи ме” и“дай да ти помогна”.

Сигурна съм, че ако научим децата си да обичат труда и да ценят чуждия труд, това ще е най-голямото благо, което можем да им дадем. Ако успеем в това, ще можем да сме спокойни и за бъдещето на децата ни, и за собствените си старини, и за добруването на общия ни голям дом – нашата страна.

| pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов