Бог ни е оставил правото да грешим, а ние търсим инструкция

Хората идват в храма, търсейки самоусъвършенстване, духовно израстване. Въпросът е какво влагат те в тези понятия. В повечето случаи подразбират някакви технически подробности. Ставайки членове на Църквата, ние рядко се опитваме да формулираме главните задачи на своето битие, рядко се питаме защо живеем в този свят и как да живеем в него…

В началото на деветдесетте години на ХХ век, когато започнах да ходя в храма, на практика нямаше религиозна литература. Естествено, прочетох Библията, след това – „Добротолюбие“ и „За смъртта“ на Игнатий Брянчанинов. Да оставим това, че тези книги не са за неофити; все пак, аз успях да си направя някои изводи. Всички те –  за поста, молитвата, мълчанието – имаха за мен огромно практическо значение. Но едва сега разбирам, че откритията, които направих, а биха направили и много хора на моето място, не само че може да не са полезни, но в определени случаи могат даже сериозно да навредят.

Спасителят говори за целите на нашия живот: „Блажени нищите духом…, блажени плачещите, защото те ще се утешат, блажени миротворците“. Той не говори за технически неща, например, че молитвеното правило трябва да се чете два часа сутринта и два часа вечерта. Не говори и за количеството поклони. Напротив, „съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Мк. 2:27). Но ние често забравяме именно тези Негови думи.

Формалната „съботност“ е на почит сред неофитите, а и не само сред тях. Огромно количество въпроси уж за духовния ръст, които лично аз чувам, се отнасят именно за тази техническа плоскост: „А какво трябва да бъде молитвеното правило?“, „А нужно ли е да искаме благословение за четене на Псалтира за починалите?“, „А какви молитви да добавим към Псалтира?“, „А каква е мярката за поста, ще помогнете ли?“

Резонни въпроси, но ако са откъснати от крайната цел, те лесно стават вредни. В такива моменти забравяме за милостта, за любовта към Бога и ближния, тоест за основополагащи неща. Съсредоточаваме се върху пректическите въпроси, а това губи значителна част от времето ни, силите и емоциите, които са ни нужни в реалния живот.

На всички ни е известна ситуацията, когато неофитът се превръща в тиранин за своите близки. Когато започва да ги укорява, че неправилно живеят, неправилно се хранят, малко се молят, пречат му да израства духовно. Може би ще прозвучи самонадеяно, но ако околните, които сам Господ ни е изпратил с раждането ни в тази страна, семейство, дом, с работата ни, изведнъж започнат да пречат на нашия духовен ръст, превръщайки се в досадно препятствие и недоразумение, значи нашата духовна работа не е насочена във вярна посока.

При много свети отци намираме най-различни критерии. Унинието, злобата и гневът са показатели за неправилно духовно устройство. Когато, въпреки скърбите и трудностите, у нас царуват радостта, лекотата, светлината, способността да прощаваме и да не се обиждаме, то това вече е добър признак.

Често сме недоволни от себе си във всякакъв смисъл

Веднъж отидох при духовника си на изповед. Започнах да говоря, че в духовен план всичко става все по-лошо. Не израствам, само деградирам, ставам все по-лош и непоправим. Той ме слушаше внимателно, прекъсна ме и каза нещо, което запомних за цял живот: „Ти в училище сам ли си поставяше оценките?“ Разбирате ли, заповедта „Не съдете, за да не бъдете съдени“ се отнася не само към околния свят, ближните, Бога, тя касае и нас самите.

Всеки път, когато се опитваме да самоизмерим духовния си ръст, има опасност да допуснем огромни грешки. Много лесно е да изпаднем в изкушение.

Господ казва: „Блажени нищите духом“. Той визира не тези, които не се интересуват от богатство. Привързаността към парите е твърде вулгарно тълкуване на тези думи. Под „блажени“ тук се разбират тези, които не поставят себе си в центъра на мирозданието и не предявяват претенции към Бога и околните. Те са готови за смирение, те допускат, че техните критерии не са единствено правилни.

Често сме недоволни от себе си във всякакъв смисъл: от отражението в огледалото до собственото духовно състояние. Но както недоволството от огледалото е завоалиран упрек към Бога (можеше да ме създадеш и по-добър, някак си несъвършен се получих, Господи), така и в духовен план недоволството от себе си може да съдържа укор към Твореца.

На всеки от нас Господ е дал определена генетика, среда, жизнен път, образование – всичко, което е сметнал за нужно. Излиза, че ако се притеснявам за това, че не съм древен стълпник, пустинник или някакъв друг анахорет, сигурно не съм положил достатъчно усилия, но главно – изпратеното ми от Господ Бог смятам за негодно и недостатъчно.

Поработи десет години „на гише“, тогава ще поговорим за монашеството

В „Дневниците“ на отец Александър Шмеман прочетох следната история. Може би няма да мога да пресъздам детайлите, но същността помня точно. Отецът бил помолен за благословия от духовно чадо да приеме монашество. Жената се обърнала за съвет с какво да започне. Отец Александър я посъветвал да започне работа на „гише“ в банка, в някакъв орган на социалното осигуряване и то за невисока заплата. От тази заплата да дава десятък или на църквата, или на бедните. Предложил и останалото да изразходва разумно и скромно. Да се облича скромно, да живее скромно, всеки, който идва при нея да приема не само като образ Божий, а като Негов посланик.

Помня, че спрях на това място в „Дневниците“ и се замислих, по-точно представих си какво значи да седиш на гише в клон на социално осигуряване, където на тълпи пристигат недоволни пенсионери. Представих си, че ежечасно чувам викове: „Негодници“, „Окрадохте държавата“, „Грешно сте ми изчислили пенсията“. Представих си, как цял ден посрещам поток от такива недоволни хора. Зададох си и друг въпрос: А способен ли съм аз в такива моменти да възприема всеки от тях като образ Божий, като Негов посланик?.. В „Дневниците“ Шмеман завършва своя съвет към духовната си дъщеря просто удивително: „Поработи така десетина години и ела пак да поговорим за монашеството“.

В този разказ срещаме известна доза сарказъм. Ние разбираме монашеството и духовния живот като някакво молитвено състояние, аскетична работа, а дори не забелязваме тези, които Господ действително ни е изпратил.

Не забелязваме семейството, съседите, колегите. Те за нас са досадно препятствие. Ех, ако бях в Египет през четвърти век, колко свят щях да бъда… Но ние не сме в Египет, и сега е ХХI век.

Светите отци също са различни. В техните творения можем да намерим всичко, дори често срещаме диаметрално противоположни тези. И трябва да знаем, че те са писали в друго време, за своя кръг, от височината на своя духовен ръст.

Господ не е издател на методически указания

Какво се получава? Получава се, че щом сме изучили аритметиката, искаме да преминем към висшата математика и накрая отсичаме: „Тук всичко е объркано и неясно!“. Като при това е поразително е, че не виждаме неща, които са пред очите ни. Карл Линней във „Философия на ботаниката“ пише, че за да извършиш удивително откритие, не е задължително да преминеш през девет земи в десета; достатъчно е по-внимателно да се вгледаш в собствения си перваз на прозореца. Да, звучи като шега, но само отчасти.

Поразително прости и трудно изпълними съвети ни дава Писанието. Спомнете си апостол Павел: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“. Кратко и ясно. Точка. Носете теготите, но не куфарите, макар че няма нищо лошо и да пренесете през улицата тежката торба на бабата. Апостолът говори за теготите, които съпътстват нашето несъвършенство, всичко това, което ни дразни у съседа.

Думите на апостола са всеки ден пред очите ни, чуваме ги в храма и ни се струват твърде прости. Но ги забравяме, не им обръщаме внимание и по друга причина. На първо място – защото са напълно неизпълними. На второ – защото търсим алгоритъм, а в думите „понасяйте теготите“ няма технологии. Тук няма натискате на бутони и готови резултати.

Блез Паскал пише: „Бог е дарил човека с великата чест да бъде причина“. Какво означава това? Означава, че Творецът не ни смята за автомати. Той ни предоставя правото на грешка, на грях, на смърт. И всичко това за да запази нашата свобода, нашия образ Божий.

Четем простите думи на Писанието и тръпки ни побиват: „Чакайте малко, а къде е тук методиката, дайте ни я веднага!“ Но Господ не е издател на методически указания. Той ни предлага да мислим самостоятелно, ръководени от разума, съвестта си и Писанието. Това е напълно достатъчно за нашия духовен растеж.

Колко удобно е, седейки в мекото кресло, да цитираме апостола: „Понасяйте един другиму теготите“. И колко трудно е да изпълним тази задача на улицата след като случаен автомобил ни е залял с кална вода от близката локва.

До безкрайност можем да привеждаме прости примери и точни цитати от Писанието. Знаем ги добре… Уви – и най-простите съвети винаги са сложни за изпълнение.

Проблемът даже не е в съветите, а в това как да ги следваме и къде да търсим помощ: у светите отци, при умния духовник, у близкия човек. Важно е да помним, че във всеки случай отговорността е наша, а не на духовника или на светите отци. Няма ефективен тренинг за духовно израстване. Работата трябва да се свърши от самите нас. Задачата е формулирана в Писанието, а практическото изпълнение е изцяло в наши ръце.

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска