Война и мир

“Навсякъде е война, навсякъде е борба, и успокоение получават само подвизаващите се душевно, ръководейки се от Божия закон. А които търсят само външното и временното успокоение, се лишават и от едното и от другото, тоест от земното и небесното. Освен ако не искат да поправят делото с искрено разкаяние и голямо смирение.“

Ние сме в състояние на война. В това вече никой не се съмнява. Битка между светове, идеи и стихии, битка на всеки срещу другите, но и война дълбоко личностна, опустошителна и преломна. Враждебните урагани на света погубват съзнанието ни и довеждат до вътрешен хаос, който ни води до пределно объркване. Всеки ден вече е страдание.

Съвременният човек е крехък. Той прилича на кварца, който отвън е твърд, а отвътре е чуплив. Предизвикателствата, дори само в рамките на злободневието, са толкова тежки, че го напрягат до края на силите му и го поставят „на ръба“. И преди е било така, но сега повече отвсякога. Сякаш адът никога не е бил толкова близо до нас и ние толкова близо до него. Времето се е „сгъстило“, станало е по-стремително, връхлитащо и непредсказуемо. Ние все повече приличаме на изплашени деца, застанали на гара, от която идват и тръгват влакове във всички посоки.

Светите отци още преди векове са споделяли истинното откровение, че времето ще тече толкова бързо и събитията ще се движат толкова стихийно, че хората няма да могат да ги осмислят… Все повече и все повече, и така до края…

За нас, децата на модерността, в особена степен се отнася изреченото от св. Николай Велимирович: “Навсякъде е война, навсякъде е борба, и успокоение получават само подвизаващите се душевно, ръководейки се от Божия закон. А които търсят само външното и временното успокоение, се лишават и от едното и от другото, тоест от земното и небесното. Освен ако не искат да поправят делото с искрено разкаяние и голямо смирение“ (“Житие и слова“, стр. 166). Тези думи сочат диагнозата на болестта и рецептата за нейното лечение. А тя е колкото проста, толкова и древна. Винаги въздействаща и относима за всеки един от нас, родените от жена. Защото е от Бога и в Бога! Единствено към Него и в Него е нашият изход. Така е било, така е и така ще бъде! Защото човекът не може да се избави от себе си без да се обърне към Отца. Творението няма как да реши загадката на своето съществуване без отговорите на Твореца.

Син Божи и Син Човечески е изрекъл още преди две хиляди години: “Аз съм Пътят, Истината и Животът“ (Йоан 14:6). Той е пътят, който ще ни доведе до истината, която ще ни открие живота. И всичко е в Христа Бога Спасителя! Той е не само тихо пристанище за нас, корабокрушенците в бурното море на света, но и забравеното лекарство. Единственото спасение за неспокойните ни души е да го приемем като личен Спасител!

Но до Него можем да стигнем само с искрено разкаяние и дълбоко смирение. Ако не коленичим пред изранените Му нозе, Той няма да ни приеме при Себе Си. Затова трябва да се помирим с небето и със себе си чрез разтърсващата сила на покаянието. Ако не постъпим така, ще останем „вълни, размятани от вятъра“ и ще бъдем както всички онези, които търсят външното и бързото разрешение – преходно и дълбоко ефимерно. Ще останем слепци с духовно затворени очи. Ще се лутаме из отломките на света и в тях ще търсим успокоение за разкъсаните ни души. Но ако достигнем до изцеряващото помирение, тогава всички ние, блудните синове и дъщери, ще бъдем достойни да наречем себе си Негови! Ще заслужим да бъдем верни и предани труженици, истински съслужители на Завета на Мира и Любовта.

Затова и толкова знакови са  думите на св. пр. Давид : “Жертва Богу е дух съкрушен. Сърце съкрушено и смирено,Ти, Боже не ще презреш“ (Пс. 50). Те са като огнен печат, който пламти завинаги в духа ни. И именно в това е парадоксът. Ако не се приведем, не можем да достигнем до небето. Ако не коленичим, няма да бъдем възведени до онези неизказани висоти, които да ни доведат до преддверието на рая. Колко сила и заряд има в покаянието! Колко доблест и духовна сила се крие в онзи, които искрено признава  своята немощ! Какво откровение е всяка сълза на разочарования от себе си! Но само ако покаянието е дълбоко, истинско и изповедническо.

За освобождението си трябва да се борим с целия устрем на свободната си воля и да бъдем решени на това до последен дъх. Единствено така можем да счупим нашите собствени окови и да се почувстваме свободни. Свободата иска жертви и най-чистата от тях е нашето съкрушено сърце! Само ако преминем през обгарящия огън на личната метаноя, можем да се освободим от оковите на стария човек и да се превърнем в нова твар, изобразила в себе си Христа! Така ще постигнем Неговия неизказан мир сред стихиите на бушуващата война – около нас и най-вече в самите нас. Така можем да изградим нашия малък град на мира сред бойното поле на битието и да се потопим в истинския, благодатен живот!