Вратата на свети Андрей

Свети Андрей ни е близък не само защото нашите земи стават негов апостолски жребий, но и защото първи ословесява въздишките ни, пълни с облекчение и очакване, първи ни съобщава Откритието и пренася осъществените ни надежди отвъд поместното, в полето на вселенското. Той е и Първозван.

Застанал на брега на река Йордан, рибарят Андрей може би е слушал покайната проповед на Предтечата, който посочил на множеството минаващия Христос с думите: “Ето Агнецът Божий!“. После тръгнал подир Спасителя и прекарал цял един ден с Него. След това намерил брат си, за да му каже голямата новина така, сякаш пуска в нозете му мрежа, пълна с риба:

“Намерихме Месия!“

Двамата братя продължили заниманията си някак постарому. И тук са ни близки – оглашени, но и непристъпващи все още във вярност. Но ето че Сам Христос идва на брега на Генисаретското езеро  и ги зове да тръгнат с Него, за да станат ловци не на риби, а на човеци. Повече не им трябва.

* * *

Детайл от входната врата на скита „Свети Андрей“

Външната врата на св. Андреевия скит на Света Гора Атон е впечатляваща. Скитът се намира съвсем близо до столицата Карея. Това всъщност не е врата, а цял вратник, или хайде – порта. Но във вратника има тъкмо малко отделение – вратичка – за пешеходните посетители, обикновени поклонници и прочее. Над нея е оформена невероятна дърворезба в кафяво и зелено, а св. Андрей и характерният му Кръст са изобразени с масивен златен обков, който хвърля отблясъци-отговори на слънчевите лъчи. Над Светията, отново златни, се мъдрят три херувимчета. Наоколо – гранитна колонада. Изключителна изработка.

Но по-интересното е именно вратата под златното изображение. Да, манастирските врати по принцип са тесни, по евангелския разказ, но толкова изобличаваща чревоугодието ми лично аз не бях срещал и преминавал. (все пак съумях). Обкрачих високия праг, подел ход настрани, събрах въздух, за да глътна и корем, и паласки, остъргах болезнено страните си, но влязох някак в двора. Все едно се провираш в автобус 204 в пиков час, за да си вземеш билет от шофьора, но и това е слаба градска метафора.

От там ни пое отец Нектарий, архондарят (от гръцки; монах, който посреща и настанява манастирските гости). Той изглежда напълно оправдаваше името си. Още като ни видя, на лицето му се разля сладостна добронамерена усмивка. И нещо повече – почна да ни говори благо-благо и дори да ни милва по лицата. Беше странно да видиш дете-дядо с обемиста брада, но ето – случваше се пред очите ни. Жестовете и думите му бяха елейни, без грам престореност, нектар му капеше от устата, па макар и на чужбинска реч, но ние подразбирахме бащинските му чувства. Като в онзи псалом, в който скъпоценното миро капе от главата Ааронова по брадата, че чак по яката и одеждите му. Толкова сладкодумен беше. Този човек беше самата доброта. Накрая ни даде чаршафи и се оттеглихме по стаите.

Това лято прекарахме четири незабравими дни на Атон, но първо бяхме именно в свети Андреевия скит. По традиция, за да заслужим постеля, храна и участие в богослуженията, трябваше да поработим. В градината на скита брахме предимно краставици, но и всякакви други зеленчуци и плодове, а моето персонално послушание в харизанството беше към един възпълничък и вечно усмихнат гръцки монах на средна възраст. Прекарваше ме между задачите с мъничък луд трактор и не знаеше почти дума английски. Сякаш за да изпита търпението ми, спираше през 10 метра и дълго-сладко си бъбреше с други работници, послушници и монаси. А аз чинно стоях настрана и мълчах. Говореха гръмко на гръцки и се смееха. В края на деня спря трактора, погледна ме, направи жест с ръка, посочвайки всичко – небе, земя, Атон – и рече:

– Theotokos, hm!?!
– Theotokos – yes! – отговорих и се усмихнах. А той почна пак да се смее оглушително*. 

Чудех се само как минава през пустата врата. Цялата ли отваряха за него или пускаше само усмивката си. Дори ми показа Духовната семинария, която се намира в скита. Имаше някаква работа там, да се складират разни щайги със зарзават, които помъкнахме, и аз успях да надникна поне из коридорите. Нямаше и следа от деца и млади монаси. Помислих си, че сигурно дори тук на Атон има лятна ваканция.

Манастирското крило на скита „Св. Андрей“ претърпяло пожар преди близо 60 години.

Св. Андреевият скит е общежителен, подчинен на манастира Ватопед. Това е най-големият атонски скит, който по своята големина и украса превъзхожда повечето светогорски обители. През 1841 г. руските монаси Висарион и Варсанофий откупуват от Ватопед земята, върху която са построени килиите. От този момент нататък скитът започва да се преустройва и разширява и в него пристигат много нови руски монаси.

Вероятно Руското Православие има сантимент към мястото, посветено на св. Андрей. Първият руски летописец Нестор разказва по предание, запазило се до негово време, че светият апостол стигнал до река Днепър до там, където сега се намира Киев. Като се изкачил на един хълм, той забил Кръст и казал на намиращите се с него ученици: „На това място ще възсияе Божията благодат, ще се издигнат църкви на Христа и истинската светлина ще излезе от тук по цялата страна“. Сега на същия тоя хълм стои църквата на името на св. Андрей Първозвани.

До Октомврийската революция в скита живеят около 800 монаси. В него има типография, аптека и ковачница, дърводелска работилница, шивачница, фотоателие, които обслужват не само монасите, но и цялата Света гора.

Всичко това започва да се променя след 1917 г. Притокът на руски монаси, щедрите дарения и материална поддръжка секват и сградите на скита постепенно започват да се рушат. На 16 август 1958 г. голям пожар унищожава цялото западно крило на скита, в което се помещава и библиотеката: изгарят двадесет хиляди книги и ръкописи, както и целият архив на скита. През 1971 г. умира последният руски монах – отец Самсон – и за близо двадесет години скитът опустява и започва да се руши.

Възраждането на скита датира от 1992 г. когато в него се заселват гръцки монаси от манастира Ватопед и от руски той отново става гръцки. Но характерните руски кубета “луковици“ на съборния храм стоят. Стоят и следите от големия пожар в едно от крилата, опушено и неугледно. Величие и разруха съжителстват, сякаш за да напомнят, че човешкият живот съдържа и едното, и другото.

Привечер, след работния ден, отидохме на служба в един от най-благолепните храмове в християнския свят, в които съм бил. Огромен и знатен. С три олтара с красиво позлатени резбовани иконостаси и полиран паркет, който чудно как не скърцаше. Храмът е с дължина 60 метра, ширина 29 метра, с разгъната застроена площ 2100 квадратни метра. Изграден е от гранит и има 150 прозорци. Тук се съхраняват частици от мощите на 70 светци, а главната реликва е скъпоценна мощехранителница с част от главата на св. Андрей. При император Констанций (337-361 г.) мощите на Първозвания били пренесени в Цариград и поставени в църквата „Св. Апостоли“. Но когато кръстоносците завладели Цариград, ги пренесли в италианския град Амалта. Там те почиват и досега. Но честната глава на св. Андрей била в Рим. През 1964 г. тя е предадена от Римокатолическата църква на Цариградската патриаршия като дар в знак на възстановените добри отношения между двете църкви. И така, с благословението на Вселенския патриарх, част от главата се пази тук в скита.

В края на вечернята един от служещите йеродякони около половин час обикаляше покрай поклонниците, наредени в храма, и прекръстваше всеки от нас с ароматен тамянен дим от малката кадилница с форма на красива статуетка на гондола. Защото всеки човек е икона на Бог. Всеки човек има Божий образ. Всеки човек. Тук бяхме всички, барабар с о. Нектарий, дебеличкия монах, и един друг брат от манастира в инвалидна количка, тикана от негов събрат. Всички бяхме прикадени с кръстно знамение.

После явно сме се позабавили с поклонението на мощите и светините в храма, защото когато влязохме в трапезарията, монасите и останалите гости на манастира вече се хранеха. Един от послушниците, който разсипваше по чиниите, ни направи строга забележка. Друг отец четеше житията за деня от малка катедра, каквато е традицията по време на хранене. По принцип първо влизат и сядат монасите, а поклонниците ги чакат в редици от двете страни на вратата. Ако някой понечи да влезе след това, окъснял, не се допуска, най-малкото защото вече е изпуснал молитвата, но сега за нас направиха изключение. Явно бяхме работили усърдно през деня. Започнахме да нагъваме. Намерих с очи дебеличкия монах, който ми се усмихваше с пълна уста. На светогорската трапеза нямаш много време да се церемониш – каквото изядеш за отредените 10-15 минути, това е. Затова чаткахме стремително и старателно с прибори и зъби: постен гювеч (разбира се) с картофи и бамя; цели домати и краставици от градината; маслини, плуващи в зехтин; манастирски хляб и водна чаша вино; за десерт – ябълките, които брахме. Да си оближеш пръстите и то няколко пъти! После – молитва и по стаите.

* * *

Близо година по-късно отново се озовах пред вратата на св. Андреевия скит. Този път обаче бях отседнал в един поклоннически пансион в близката Карея. Сега  малката вратичка пред мен беше залостена и заключена. Потропах няколко пъти неуспешно. Бях закъснял за вечерната служба. Почувствах се като една от неразумните девици в евангелската притча. Беше ми и смешно, и тъжно от това. Погледнах св. Андрей и Кръста му. Помислих си, че сега имам нужда от всеотварящата връзка ключове на брат му. Стана ми смешно. Помислих си още, че отвъд тази заключена тясна врата остават далечни дъхавата овощна градина; дебеличкият ми приятел-монах с лудия трактор; изключително красивият храм; главата на св. Андрей; малката кадилница, прикадяваща всички; вкусният постен гювеч… Помислих си още, че всичко това е метафора.

И тогава почуках за последно. След малко се чу раздвижване на отварящия механизъм – ключове, резе и прочее – и на прага се появи о. Нектарий. Той ме позна, усмихна се по неговия си незабравим начин и отстъпи, за да се провра. Докато го правех с неистово усилие, неволно си спомних мъченическия край на св. Андрей.

Управителят на Патра – езичникът Егеат – като видял вълнението и недоволството на народа, заповядал на слугите си да отвържат апостола от Кръста. Тогава св. Андрей, като вдигнал очи към небето, извикал: „Не допускай, Господи, да ме снемат от кръста, и не ме лишавай от смърт, подобна на Твоята! Приеми ме с мир в Твоите вечни селения!“ Като казал това, апостолът предал Богу дух и лицето му просияло в небесна светлина.

Такива премеждия на гранични пространства, като тази врата, и такова житие, като горното, карат човек да се отърси от прахта, която е събрал при преминаването. И да поиска не само да отслабне, но и да усили вярата си.

*  “Theotokos”:  на гръцки език – Богородица.