Врата към Бога

„Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее… Вярваш ли това?” (Йоан 11:25-26)

Казват, че човек си личи по начина, по който умира. Това важи с двойна сила за християните.

Неотдавна в Православие.БГ попаднах на текста “Как умират свещениците. Разказ на лекар от “Бърза помощ”, в който авторът разказваше случай от своята професионална практика.

След получен сигнал, той отива с линейката на посочения адрес, където установява, че пациентът му е свещеник, който е на смъртно легло. „Шокът“, който Пьотр Кочергин изживява, обаче е съвършената липса на какъвто и да е страх от смъртта (пред лицето й) у този православен свещеник. Това, което “изтръгва“ дъха на руския медик и кара сетивата му да “изтръпнат“, е съвършеното спокойствие, с което умиращият отец чака смъртта.

Смъртта, която за него е не просто краят на жизненият коловоз или бездна към нищото, а врата от тленното към Твореца.

Именно това мислене за смъртта не като за край, а като за ‘врата към Бога, като начало на вечния живот, кара Пьотр Кочергин да си зададе редица въпроси.

За съществуването (ни)… За смисъла (ни)…

Припомняйки си този забележителен епизод от професионалната практика на един руски лекар, аз неминуемо се сещам и за своята, много по-различна и често далеч не толкова морална професия. По лицензия, всяка обществена медия трябва да покрива раздел религия и като (традиционно) единствения теолог сред колегите ми, аз винаги съм бил “натоварван“ с тази отговорна задача. В предаването си имам рубрика, в която обикновено запознавам слушателите с житията на един от светците, които Българската православна църква почита на конкретната дата.

Винаги, когато чета житията на светците, независимо дали това се случва в ефир или по собствено усмотрение, общуването с текста се превръща в лична среща, понесен (като в приказка на Шехерезада) на някаква метафизична въглавница, през времето и пространството и над материята.

Много от светиите са били бичувани, клани, кожата им е била одирана с ремък, разкъсвани са от животни, телата им са били разчленявани, ужасите и болките са толкова фрапиращи, че сякаш буквите в текста се съсирват от свещената кръв на тези Христови мъченици и понякога се питам, дали това може да бъде прочетено в ефир, без предупреждение. Но въпреки мъките по трънливия път към смъртта, те не са се предавали, не са извръщали лицето си от болката и сърцето си от Твореца. Защото именно вярата в Бог е онова, което им е давало свръхчовешки сили, което е държало будни душите им. Неговият образ ги е поддържал живи по време на страданията им.

И, ако ние – съвременните фейсбук християни, се запитаме дали ще издържим и една стотна от болките на тези светци, едва ли отговорът ще е в наша полза…

В контраст с някои философски идеи за “надмогването“ на човека, при които се изхожда единствено от личното, от егото, за християните надмогването на себе си е завет, даден ни от Твореца. Надмогването на егото, на болката, на страха от смъртта…

Победата над себе си в християнското битие следва да е пример и за останалите човеци (нещо разбирано превратно от някои протестантски църкви, например). Да спасява и обръща души, сърца и умове към Извора на Твореца, към Първопричината.

Мисленето за християнството като религия на слабите и немощните, като религия на “бабите“ е плод единствено на ниска образованост и богословска немощ. Християнинът има най-много причини от всички останали човеци да е силен. Князът на този свят постоянно изкушава и изпитва страстите на Христовите. А каква по-добра причина да останеш силен, ако не пред лицето на Луцифер?

В християнските реалии смъртта винаги трябва да е повод за радост. Но, разбира се, тук съвсем не става въпрос за някакво отхвърляне на благото на живота. Убийството на ближен е забранено от Бога в Шестата Му заповед, а самоубийството е най-строго заклейменият грях от Църквата. Защото е противоестествен, а всичко противоестествено е и против Твореца. Бог е в основата на всичко, Той е “естеството“ на всичко и ако е страшно да убиеш свой събрат, колко по-неестествено трябва да е посегнеш на собствения си живот, който ти е даден от Твореца?!

От християнска перспектива смъртта винаги е мислена като портал към селенията на Бога, като врата към Него. Съвременният (високотехнологичен и нискодуховен) човек обаче сякаш се опитва да забрави за нея. А единственото нещо, което осмисля живота ни в пълнота, е смъртта. Знанието за края. Защото началото се осмисля, заради своя край. Знанието за това, че в един момент всичко за нас, тук, на земята ще приключи и ще се върнем отново там, откъдето сме били изпратени. Ще се върнем при своя Творец. Смъртта е единственият билет за селенията на Бога.

Улисани да се грижим за храмовете на душите си – нашите тела, забравяме да се грижим за самите души. А това е действие пусто и празно. Все едно да се грижим за даден храм, като дом Божии (във функцията му на свещена сграда), а да не се сещаме за Самия Бог и в мислите ни да не намираме място за Него. За Този, Който умря за нас и в Когото ако повярваме, няма да вкусим смърт.

* * *

Римският поет Квинт Хораций Флак не е припознат от християнската теология като един от предхристянските философи, каквито са Сократ, Платон и (за някои спорният) Аристотел. Но без да дочаква проповедите на Христос, Хораций заявява Non omnis moriar – „Няма да умра напълно…“.

А какво ни казва Христос – “Всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки“ (Йоан. 11:26).

Христос говори за онези – верните, жадните за лъчите на Светлината, влюбените в Любовта, които никога няма да отпаднат. Защото “Бог е Любов“ (1 Йоан. 4:8) и “щом любов нямам, нищо не съм‘‘ (1 Кор. 13:2). А “любовта никога не отпада“ (1 Кор. 13:8).

Вярваш ли това?