Вътрешната красота

Понякога, само понякога, човек среща в живота си хора, които излъчват особена вътрешна красота. Тя извира отнякъде дълбоко в тях и обхваща цялата им личност – ума, душата, сърцето и тялото. Където и да отидат, с каквото и да се занимават, каквото и да говорят или просто да мълчат, те я предават на всички около себе си.

Това е особена атмосфера на тишина, благост, спокойствие, светлина, мъдрост и хармония, с която дори без да искат заразяват околните. Тези докоснати от небето хора приличат на цветя, израснали върху асфалт и извори сред суха земя. Те са толкова различни в своята индивидуалност, но са и някак встрани от сравнителната еднотипност на останалите. Вярващи и невярващи, православни и инославни, атеисти или каквито и да са. Всички те дълбоко в себе си носят печат от един друг свят, мир и устойчивост, с които са отличават, но и са близки на всички. Това е тяхната вътрешна, скрита, вродена красота.

И когато някой се приближи, нещо в него трепва, тихо замира, затаява дъх с изненада от тази среща, колкото внезапна, толкова и необичайна. Тези хора привличат останалите дори без да го осъзнават, извеждат ближния от неговите лутания в злободневния ад. Не можеш да не ги уважаваш и да не се съобразяваш с тях, дори и да не го признаеш пред другите. Но пред съда на съвестта на своето вътрешно аз, съзнателно или дори несъзнателно им отдаваш заслуженото. А фактът, че са рядкост, ги прави още по-ценни и незабравими. Когато са до теб, невинаги можеш да ги оцениш – обречен на своята непълнота, и едва когато се отдалечиш от тях, разбираш какво богатство представляват. Тогава въздишаш, прекланяш глава и проплакваш в своето поражение. Защото те се отдават без да искат отплата, помагат без да очакват да им благодариш. Тогава осъзнаваш своята самодостатъчност. Съвсем естествено си задаваш въпроса бил ли си справедлив към тях и отдал ли си им уважението, което са заслужили, бил ли си достоен за тях.

Когато ги изгубим, ние страдаме, лишени от онзи ненатраплив пример, който ни покорява с присъствието си. А когато останем сами, постепенно започваме да помъдряваме и да ценим подобните на тях, които Бог праща в живота ни. Колкото ненатрапливо, толкова и незабравимо.

Колко интересно – добродетелта е винаги красива, дори да бъде изявена там, където не е очаквана или заслужена, а грехът е в същността си грозен, дори да е прикрит под светлата маска на доброто намерение. Колко добре би било ако всички те са вярващи и в тях запламти небесният огън, който Христос е предал на ония, които са отворили духовните си очи. Тогава биха просияли, причастни с Неговата божествена благодат.

Това е и нашият дълг – да ги приведем и да им покажем онзи път на светостта, към който е добре да тръгнат всички красиви души. Защото те невидимо и неусетно го носят, отпечатан дълбоко в душите им, неизказано и неразбираемо и за самите тях.

Достоевски, този велик психолог и естет, е оставил за нас една мисъл – проникновение: “Красотата ще спаси света“. А красотата е нищо друго, освен Бог в Неговата неизчерпаема пълнота, недостижимо съвършенство, високо над нас и дълбоко в нас. Той, Който е благ в силата си и силен в благостта. Изпълнен с извечна и свята любов, която блика отвсякъде.

Такава красота е излъчвал Спасителят Христос. Той е пример за нас, повярвалите в Него, но и за цялото паднало човечество. Синтез от всичко най-красиво в характера на човека – дълбочина и лекота, твърдост и достъпност, единство между думи и дела, деликатност, взискателност и ненатрапливост…

Всичко в Него е било красиво – рождението Му в яслите на Витлеем, засвидетелствано от нетварната светлина; пребиваването Му в света, проповедта, срещите Му с хората, героизма на Разпятието и Светото Възкресение. Защото Бог е съвършената красота – вечна, неизказана и надземна. Тя винаги тържествува, дори бидейки хулена и непризната, оклеветена и омърсена от онези тесни души, които носят мрака в себе си. Побеждава в пълнотата си и освещаваща с присъствието си. Тя превъзмогва злобата на деня, възкръснала от ада на земята. Озарението ѝ са носили светците и праведниците, които са предавали онова вътрешно сияние и са го пръскали в студения и прокълнат свят. Тези съсъди на благодатта са били красиви само и единствено с божественото в тях, дори самите те бидейки грозни и грешни – както св. ап. Павел или св. Йоан Шанхайски. И всички, известни и неизвестни праведници, които в нестихващата невидима бран с труд и пот са пресушили своите блата и са ги превърнали в градини.

Защото в себе си са носили късчето небе, един чист прозорец към вечността. Това вътрешно и съкровено царство, неизречимо с прости думи и непреводимо на езика на тези, които имат духовно отворени очи. За тях и за всички нас се отнася изреченото от Пречистия Иисус: “Царството Божие вътре във вас е!“ (Лук. 17:21). Те го отдават щедро и безрезервно, и с това доближават небето до земята, приближават ни до вечността и отвъдното. Те са светлината и солта на земята, към която трябва да се стремим, взрени в техния красив и неувяхващ пример. Нашите събудени, но и жадни души копнеят да се осветят още, още и още, за да се превърнем в техни спътници и приятели по пътя за Царството Божие!