В памет на отец Радован

Преди малко повече от месец се навърши една година от кончината на големия сръбски богослов прот. Радован Бигович. Публикуваме текста на свещ. Вукашин Миличевич, преподавател в Православния богословски факултет на Белградския университет, изпълнен с благодарност и преклонение пред словото и личността на покойния отец Радован. Свещ. Вукашин Миличевич и свещ. Александър Джаковац бяха специални гости на премиерата на българското издание на последната книга на отец Радован „Църквата в съвременния свят“ през юни в софийската ателие-книжарница „Къща за птици“.

Християнският замисъл на духовното бащинство съединява най-доброто от предшестващите го традиции: античния идеал на предаването на философията по пътя на живота, а това значи да живееш, да ядеш, да пиеш, да се разхождаш с учителя, това значи философия, която е неразделна част от храната и питието, което значи и от собственото ти същество, и старозаветният идеал на поучаване във вярност, вярност към Божия Завет. Искреност, вярност, смелост, проницателност, самокритичност, откровеност. Любовта във всичко, преди всичко и след всичко. Евангелието, силата, която разрушава илюзиите, разбива идолите. Идолите не само около нас, но преди всичко онези в нас. Силата, която освобождава. Красива мисъл, но изпълнена с болка. Особено сега, когато го няма. Отец Радован. Но болка трябва да има. Защото силата на болката е знак за силата на любовта, а любовта не умира, защото тя е сам Бог, както казва апостол Йоан, Синът на Гърма. И още, болката очиства. Колкото по-голяма е болката, толкова по-малко е двуличието, лицемерието умира от болката, то не може да я понесе и в най-малка степен. Колкото по-голяма е болката, толкова по-малко са идолите. Защото болката е Кръст, а Кръстът е Живот, Животът, който отец Радован живееше, Животът, който и сега живее и ни благославя с болката на истинната вяра, с болката, която изгаря в нас всеки помисъл против любовта.

Но да се върна към философията на отец Радован. В нея, както посочих, има няколко ключови момента.

Разходката. Разхождайки се из Земунския парк, той изминаваше стотици километри. Именно защото ако искаш да се пребориш със злото, което е в тебе, трябва да бъдеш смирен, силен, издръжлив и въздържан. Такива са тези, които се разхождат, истинските перипатетици, които знаят, че единствената причина за злото в света е злото, което е в нас.

Хлябът. Заедно сме изяли много, много хляб, защото отец Радован, като добър философ, знаеше, че Христовата философия се гради върху преломяването и яденето на хляб. Ядеше го, делейки го с мнозина. И колкото повече го делеше, толкова повече хляб оставаше, макар и да идваха все повече и повече хора, точно като в Евангелието.

Виното. Той, подобно на древните философи, обичаше този съд на радостта от живота пред Бога. И то не каквото и да е вино, а само най-доброто. Това, което е чисто и от най-малките изкуствени примеси, което опива не с горчивина, а с красота.

Песента. Тя няма нужда от обяснение. Макар и сам да не умееше да пее, умееше да научи другите да пеят, умееше да направи така, че другите да пеят. Това и иначе е качество на добрите, смирените учители. Съзнавайки ограничеността на собственото си знание, те не измислят онова, което не знаят, а просто възпълват недостига с любов. И знанието се ражда в ученика, като че винаги е било в него.

Благодаря му за любовта.
Благодаря му за свободата.
Благодаря му за отговорността.
На скъпия отец.

Превод: Татяна Филева