В сърцето

„Мога да си спомня точно началото на моето пътуване към православието. Случи се съвсем неочаквано, в един съботен следобед през лятото на 1952 г., когато бях на седемнадесет. Разхождах се по „Бъкингам Палас Роуд“, близо до станция „Вирджиния“ в централен Лондон, когато минах покрай готическа църква от 19 в. – голяма и малко позанемарена, която никога дотогава не бях забелязвал. Отвън го нямаше характерното табло за обяви – рекламата никога не е била силна страна на православието в западния свят! – спомням си само една месингова плоча, на която пишеше просто „Руска църква“.

Влизайки в „Св. Филип“ – това беше името на църквата – отначало си помислих, че там няма никого. Отвън на улицата грееше ярко слънце, но вътре беше хладно и тъмно като в пещера. Когато очите ми привикнаха с мрака, първото нещо, което привлече вниманието ми, беше отсъствието. Нямаше ги църковните пейки, нито подредените в редици столове – пред мен се простираше просторната и пуста шир на полирания под.

Тогава осъзнах, че църквата не е съвсем празна. Разпръснати из нефа, там имаше неколцина богомолци, повечето от които възстари. По стените видях икони, пред които мъждукаха лампи, а в източния край, пред иконостаса, горяха запалени свещи. Някъде, вън от полезрението ми, пееше хор. След известно време от олтара излезе дякон, който тръгна да обикаля църквата, прекадявайки пред иконите и пред хората, а аз забелязах, че одеждата му е стара и леко прокъсана.

Първоначалното ми впечатление за отсъствие сега внезапно се промени и беше изместено от едно заливащо ме усещане за присъствие. Почувствах, че църквата съвсем не е празна, а е пълна – пълна с безброй много невидими богомолци, обграждащи ме от всички страни. И интуитивно осъзнах, че ние, видимото паство, бяхме част от едно много по-голямо цяло, че докато се молехме, бяхме въвлечени в действие, много по-велико от самите нас – в неразделно, всеобхващащо тържество, което съединяваше в едно времето и вечността, нещата, които са долу, с нещата горе.“

Мит. Калистос (Уеър)¹

О. Стивън Фрийман

Митрополит Калистос Уеър сподели с мен прочутата история за своето обръщане към православната вяра (поне за началото му), когато един следобед влиза в руска църква по време на вечерната служба. В разказа му нямаше подробен анализ на това, което е видял, това по-скоро беше историята на едно сърце – сърце, изправено пред святото по най-съкровения начин. Среща, която може да преобърне живота ти.

Мислех за историята му през изминалата седмица след новината за неговата кончина (вечна да е паметта му). През годините често имах възможност да бъда с него, включително 10-дневно поклонение под негово ръководство в Светите земи през 2008 г. В много отношения тази история имаше най-силно въздействие върху мен, дори повече от лекциите му и всичко останало, което съм чувал от него. Тази история по много важен начин е в самото сърце на нашата вяра.

Да влезеш в сграда, която доскоро неизменно си подминавал, и неочаквано да се окажеш потопен в Божието присъствие, е история, която си струва да се разказва отново и отново. Прекрачил си този праг не защото те е провокирало нечие убедително красноречие, не си се озовал там, понесен от емоционалните вълни на ентусиазирана тълпа. Вярвам, че Бог „е навсякъде и всичко изпълва“, но поради различни и важни причини ние често сякаш сме напълно непроницаеми за Неговото присъствие. Не приемам, че това е грешка на самото Творение. Грешка е в нас самите. Миговете в собствения ми живот, когато съм надскочил привидната непрозрачност на творението и съм срещнал Бога, за мен са безценни. Защото изглежда тогава съм дал свобода на най-доброто си „аз“, очите ми са били способни истински да виждат, или, най-често, защото срещата с Него е сътворила в мен пълнота, липсваща само мигове преди това.

Когато честно размишлявам върху тези преживявания, виждам, че те невинаги са били в православен контекст. Първата „литургия“, на която присъствах (и срещнах Божието присъствие), беше англиканска служба в готическа църква от XIX век, разточително украсена с великолепни витражи, с фин тръбен орган и хор. Всъщност това беше една от най-ранните ми срещи с красотата. Израснал съм на село, в баптистко семейство, и детството ми беше напълно лишено от изкуство и красота – шеговито го наричам моя „бежов период“.

Спомням си и други подобни моменти. Католическата църква в родния град на жена ми, в която обичах да влизам, за да се моля. Храмът сякаш ме приканваше към молитва. Сещам се и за първата си лична среща с о. Захариас (Захару) от Есекс. Можех да видя, можех да почувствам величието, което се излъчваше от него (нямам друга дума за това) и, поразително, силата му изглеждаше изцяло фокусирана върху мен като личност. Никога не съм изпитвал нещо подобно.

Мисля, че такива срещи съм имал предимно в сънищата си. Не често, но когато се случи, се събуждам смирен, в състояние на дълбоко страхопочитание и ми се иска сънят още дълго да продължи.

С Негово Високопреосвещенство митрополит Калистос (Уеър) на река Йордан през 2008 г.

Когато Яков сънувал стълбата, простираща се до небето, с Ангели Божии, които се качват и слизат по нея, той се събудил и казал: „Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни“ (Бит. 28:17). Това е удивително немодерен отговор. Бихме могли, разбира се, да предположим, че сънят се случва само в ума ни и да се чудим какво сме яли предната вечер. Яков свързва съня с мястото, където е заспал. Православният коментар би бил, че Стълбата, на която се е натъкнал в съня си, е Богородица – жената, превърнала се в „дом Божий“, тази, която се простира от земята до небето, докато Христос се въплъщава в нейната утроба. Тук ангели слизат и се качват… Струва ми се, че най-често съм привлечен към това вътрешно място на среща, когато усещам върху себе си светлата десница на Божията Майка.

Не е лесно да намериш вратата към сърцето. Историите за такива срещи (както в живота на митрополит Калистос и още много други) са неочаквани и будят недоумение, най-малкото заради това, което ни казват за нашето собствено сърце. Много пъти съм размишлявал за ролята на Богородица в откриването на моето сърце. Бих могъл да предположа защо тя е толкова важна за мен, но обяснението оставям на Господа.

Това, което знам е, че трябва да обръщаме внимание на тези моменти от живота си. Те не са ни дадени, за да ги превърнем във фетиш. Наистина, най-често случилото се веднъж няма да се повтори, със сигурност не и по същия начин. Причината, разбира се, е, че това е откровение на сърцето, а не откритие на техниката.

Тази седмица, докато продължавам да си спомням за митрополит Калистос, ще мисля за него като за 17-годишен юноша, който се промъква в сумрачната църква един следобед през 1952 г. Той намери вратата към своето сърце там. Неговият дар беше способността му да прошепва по нещо от тази среща на другите. Неговите книги и лекции, неговите слова подсказваха, че има такова място в сърцето и че има врати към него, които могат да бъдат намерени. Той помогна на толкова много хора да разберат, че православието единствено по рода си е свързано с това място в сърцето. Православието в своите най-дълбоки и неподправени мигове ни кани в това тайно място на Бога Всевишний.

О, тъмно и страшно чудо!

Бележки

Източник: Аncientfaith.com