Дарът на Рождество и нашата утеха

На Рождество празнуваме въплъщението на Христос, Рождеството на нашата Утеха. Защото Той е Бог на всяка утеха, ни казва Евангелието. Мнозина в съвременния секуларизиран свят обаче ще запитат – как раждането на едно Дете в яслите на далечната витлеемска пещера преди повече от 2000 години е събитие, което днес би могло да е утеха за някого…

„Почти всички врати на този свят бяха затворени за мен. Остарях и така и не разбрах смисъла на тази моя опитност. Дали това е знак за Божия гняв към мене, грешния, или е нещо друго? Безброй пъти се молех на Господа да ми разкрие защо става така, но Господ ми отговаряше с… мълчание“. Защо обаче тези думи не ни запращат в бездната на отчаянието? Защото е особено важно на кого принадлежат  – не на някой друг, а на един от големите християнски молитвеници на нашето време – архимандрит Софроний Сахаров. Въпреки периодите на мъчително изпитание на Божието мълчание, житейският път на стареца Софроний не ни разкрива някаква прекършена вяра, проядена от съмнение. Тъкмо обратното – проследявайки опита на този емблематичен духовник, се докосваме до едно от най-безценните притежания на този свят – доверието. Безусловното доверие на човека към Бога като към Личност. Затова и в друго свое писание архим. Софроний казва, че истинската утеха, която ни се дава от Светия Дух, не е от психологическо, нито от материално, а е от онтологично естество, присъщо на божествената вечност.

Вечността е думата. Тази най-утешителна дума, която помазва с благост душата и на бедния, и на богатия, и на образования, и на неукия, и на къпещия се в шумна слава, и на залязващия в сянката на историята. Защото и в най-препълнения от всяко материално изобилие дом, в който на пръв поглед времето се отмерва с безметежно спокойствие, се прокрадва нишката на тревогата. На онова безпокойство, тлеещо в нас от логиката на тленната реалност; родено от скръбното знание, че всяко земно усещане за пълнота всъщност е илюзия. Цвят, който утре ще повeхне.

Защо Рождество е празник на Утехата? Един от възможните отговори е защото се ражда Онзи, Който ще изрече към своите ученици, но и към цялото човечество думите: „…вам и космите на главата са всички преброени“ (Мат. 10:30). Когато са изречени, тези нечувани до този момент от последователите на нито едно религиозно учение думи пронизват ефира на света, и така обгръщат с нежност цялото творение. Така че не бихме искали, не бихме и могли да си представим човешката история без тях. Единствено от тяхната перспектива земните страдания отвеждат към вечния смисъл на нашето битие – живота в Бога.

На Рождество удивително ни се открива и красотата на евангелските думи, че силата Му в немощ се проявява: Самият Творец снизхожда към творението – кардинално и шокиращо за представите на нашия помътнен ум. В съзерцанието на малкия Иисус от иконата на Рождество забелязваме контрастите,  осъзнаваме какви деца на Бога всъщност сме самите ние – капризни и егоистични. И все пак сме получили дара да се наречем Негови деца, защото както възкликва свети Йоан Богослов: „Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме“ (I Йоан. 3:1).

За дара на синовството в навечерието на Рождество, чиято сила в немощ се проявява, ми напомня и една история от старите детски книжки. Историята на Емил от Льонеберя. Последната глава от книгата носи заглавието „Когато Емил извърши такъв подвиг, че цяла Льонеберя ликуваше и всичките му поразии бяха забравени и простени“. Ето какво накратко се разказва в нея… В една декемврийска вечер, няколко дни преди Коледа, докато малкият Емил тъкмо се ядосваше, че баща му не иска да разбере какво значи „прасе за компания“ и иска да превърне любимото му Мъниче в коледна кървавица, ратаят Алфред внезапно си поряза пръста с острия дърводелски нож. С напредването на нощта наглед безобидната рана на Алфред се бе инфектирала и той се влошаваше. Целият гореше и едновременно с това зъзнеше от студ. Щом разбра това, Емил се втурна към ратайската стаичка. Там, до леглото на Алфред, той прекара най-дългата нощ в живота си.

Семейство Свенсонови вече бе наясно, че на Алфред спешно му бе нужен лекар, иначе нещата „отиваха към умирачка“. Никой обаче не си и помисляше да тръгне към лекаря в Марианелунд в тази страховита снежна виелица. Макар и Емил да плачеше, да викаше и да заплашваше, да се „държеше като луд“, това не помогна. И докато довчера той гледаше с радостен възторг как снегът се сипе, днес пламенно мразеше красивите бели преспи навън. Тогава, в четири часа през нощта, Емил се реши. Сам, тайно, докато другите спят, да тръгне към града с Алфред, натоварен на шейната, за да го откара при доктора. Реши се да тръгне „пък ако ще и той, и Алфред да се затрият“.

След немислимо за едно момченце снежно изпитание и след чудна помощ, дошла сякаш от нищото, шейната стига до града и Алфред е излекуван. А майката на Емил записва в синята си тетрадка: „О Госпуди как утиши нещасното ми майтшино сърце куйето тъй често се учайваше от Емил…“.

През смях и сълзи Астрид Линдгрен до последно вярва, че нейното творение, нейният малък герой не е наистина лошо момче, въпреки всичките поразии, които извършва. Тази финална история е алегория на нашата надежда, която се обновява с всяко Рождество. Надеждата, че Любовта Му към нас, прегрешилите Му деца, няма нито предели, нито „срок на валидност“. Казано е, че в Бога „няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иаков 1:17). Той ще остане неизменен в Своята любов към нас, очакващ ни в Рождественската нощ там, в тишината на витлеемските ясли, може би самите ние да се изменим, допускайки Неговата благодат в живота ни, и така да утешим Сърцето Му, че не сме безнадеждни…