Да видим православните хейтъри такива, каквито са

Хейтърите (от англ. hate – омраза; мразя, ненавиждам) мразят успеха, поведението, изказванията, мненията на другите. И не пропускат възможността да го отбележат.

За съжаление и в православните среди има доста хейтъри. Използват всяка трибуна, за да отричат всички и всичко, слагат под общ знаменател големи имена в съвременното богословие, философия и литература. И този общ знаменател, казано с две думи, е „не става“. Сиреч, видите ли тези имена, които ние ви сочим, бягайте като дявол от тамян, а ако ги четете – вие ще отпаднете от Църквата, ще станете еретици. Хейтърите лепят етикети наляво и надясно, и издават присъди. Отричат всички прояви на съвременната богословска и философска мисъл, отреждайки ѝ маргинална роля в свойствената им ригористична система. Само като си помисля, кого ли не оплюват, кого ли не омаскаряват? Жонглират с богословски термини както си знаят и търсят под вола теле. И го намират.

И не едно и две, а цели стада, пасящи в измислените от ума им пасища. Този е еретик, онзи е модернист, третият е масон, четвъртият… май само котлон не са наричали някого. Като се замисля, това няма да е грешка, защото един котлон би могъл да подгрява още повече фантазиите и чувството им за православност.

Признак на какво е да хейтиш хора, които не се вписват в представите ти за човек на вярата? Оставям отговора на вас.

А като прочетеш аргументите им, свят да ти се завие – извадени от контекст, натоварени с послание, угодно на „борците за истина“ – нещо подобно на: този богослов излязъл от кооперацията, в която живее, с левия крак, което е признак, че е от страната на козите, т.е. от тъмната страна (срв. Матей 25:32-33).

Според вас какво е да отричаш авторитета на доказали се хора? Какво е да отричаш творчеството на хора, които са четени от хиляди други, намиращи смисъл в писанията им? Какво е да смяташ, че слънцето на истината не огрява познанието на човека от 20 или 21 век? Ще ви кажа какво мисля аз – то е като да играеш футбол на поляната до блока, фланелката ти да е опъната над бирено коремче, а да критикуваш футболист, да речем, от ранга на Христо Стоичков. Да, но Стоичков го знае целият свят, доказал се е, а теб те знае само махалата (разбирай – тези, които дават ухо на махленското дърдорене и тези, които ти четат постовете в мрежата). Мисля, че няма да бъде грешка да прочетем краткото стихотворение на Робърт Фрост „Светулки в градината“. То казва много в тази насока.

Звезди прииждат по небето горе,
жужат и светят в земните простори,
светулки – те по-малки са, но горди
(и, вярно, по сърце не са звезди),
понякога като звезди се вдигат,
но роля да държат все пак не стигат.

(превод: Николай Тодоров)

Според хейтърите излиза, че светци могат да бъдат само живелите някога. Не и хора от 20 и 21 век. Това, разбира се, не е вярно, защото винаги ще има праведници – така, както ще има слънце, въздух и вода – и за това има Кой да се грижи. Този, Който поддържа всичко чрез промисъла Си.

Има и друг интересен момент в тезите на православния хейтър – навсякъде вижда конспирации. Едва ли не всички се борят против Истината – разбирай, срещу него, защото той се изживява като единствен пазител на Истината.

Досещате ли се коя е арената, която хейтърите най-много обичат и където най-често провеждат битките си? Точно така – тази, с помощта на която четете настоящия текст – интернет. В интернет и социалните мрежи те така се развихрят, че няма да ги познаеш в реалния живот. Не знам обаче кое тяхно лице е по-истинско – това, което виждаме на улицата или това от социалните мрежи? На някое от тях са сложили маска (нищо, че много от тях отричат маските като защитно средство). Простете за израза, но ако земната църква е наречена войнстваща, т.е. която се бори със злото в света и себе си, то и хейтърите са войнстващи, но са част от „диванната армия“ (благодаря за израза, генерал Мутафчийски).

Четейки хейтърските писания, оставаш с впечатлението, че пишещите са излезли от потока на живота – сякаш ни помахват от миналото, което има свойството да ни внушава, че неговите благочестие и добродетелност са били на по-високо ниво.

Православните хейтъри са различни, имат различен социален статус, едни са облечени в раса, други с дълги поли (не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против расата и полите), трети демонстрират широки усмивки, но всички те често изповядват еднаква идеология, част от която са по-горе описаните характеристики. Бродски казва, че човек е сбор не от своите убеждения, а от своите постъпки. Запомнете тази фраза, защото тя ще ви „намигва“ в много заплетени ситуации.

Разбира се, ние не отричаме, че е възможно всеки – съвременен духовник-проповедник, богослов или философ, да се обърка, да приеме мнение, което не кореспондира с православната вяра. (Това, както знаем, се е срещало и при отците на Църквата. Някои от тях са имали мнение по въпроси на вярата, различно от това на Църквата). Но това не означава автоматично, че тези автори са негодни. Много от хейтърите, които имат доста синоними – зилоти, пазители на истината, борци срещу модернизма и т.н., смятат, че само те са представители на истинското разбиране на православното богословие, макар че, четейки писанията им, не откриваш кой знае колко високо качество. Защото да оборваш богословските тези и писания на някого (особено когато той не е между живите и не може да ти отговори) не е богословско творчество, а зле прикрито възползване от неговия авторитет.

Разбирам, че скандалът и хейтът вдигат рейтинга, но все пак с нищо не бива да се прекалява. Не е красиво да се занимаваш с очернянето на другите, да се опитваш да ги злепоставиш на всяка цена. Сещам се за онези думи от Писанието, които разказват как първосвещениците и книжниците „изпратиха съгледвачи, които, преструвайки се за праведни, да Го уловят в някоя дума“ (Лука 20: 20). Нали разбирате, че праведност, целяща само да уличи другия в грешка, е фалшива.

Не знам дали думите на художника Анди Уорхол от 60-те на миналия век, че „в бъдеще всеки ще има своята 15-минутна слава“, са предсказание за ерата на интернет и социалните мрежи, но смятам, че донякъде избистрят същността на хейтърството. Чудно защо обаче човек търси популярност като очерня другите. При всички случаи това говори за лош вкус.

Спомнете си и онзи евангелски епизод, в който книжниците и фарисеите завели при Спасителя грешна жена, която били готови да убият с камъни (Йоан 8:3-11). Какво им отговорил Христос: „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“ И ако тогава книжниците си отишли, „понеже съвестта ги бореше“, то нашите книжници не си отиват, а стоят и хвърлят ли, хвърлят камъни. Пишат и говорят дори против светии с убеденост, присъща на боговете на Олимп. Което, ако не друго, поне обяснява откъде взимат камъни.

Колкото и да се преобличат в дрехата на загрижеността за чистотата на Христовото учение, за всеки непредубеден хейтърите си остават критици, стъпили върху хлъзгава повърхност. Но да не забравяме думите на финландския композитор Ян Сибелиус: „Никога не е бил издиган паметник на критик.“ Паметници по-скоро ще бъдат издигани на тези, които хейтърите отричат. Живи паметници – такива, които се възправят в сърцата на благодарни хора, които, докоснали се до творчеството на „модернистите“, са получили живителната струя на Христовата вяра. Не можем да отречем, че има хора, белязани от творчеството на о. Александър Мен, митрополит Антоний Сурожки, архиепископ Йоан Шаховски, о. Александър Шмеман, наскоро канонизирания отец Софроний Сахаров, митрополит Атанасий Лимасолски, писателя Фьодор Достоевски и пр. Теориите, които строят хейтърите, са основани на пясък – завали ли дъждът на истината, дойдат ли реките на познанието, духнат ли ветровете на правдата, те ще рухнат.

Според композитора класик Арво Пярт (който е православен християнин), старата музика и изкуство ни учат да виждаме нещата в положителна светлина. „Например – казва Пярт – така Фра Анджелико [италиански художник от 15 в.] е рисувал картини, в които показва Деня на страшния съд; разбира се, там е показан и адът, но и той изглежда, сякаш е създаден с някаква святост.“[1] Излиза, че хора, които претендират за чисто изповядване на вярата, отстъпват в делата си на този католически художник, когото, разбира се, веднага биха заклеймили като стопроцентов еретик. Нищо, че Бог му е дарил таланта. Досещам се за реакцията на хейтърите: този не знае, че талантите при католиците са от дявола. А аз мисля, че хуленето на всичко и всички е от него. Това не е църковно, а лично мнение. Както и това, че прекалената православност не стои добре.

Бележки:

[1] Енцо Рестаньо, „Пярт за Арво“