Да измислим християнството – мисия невъзможна

Да се измисли християнството е невъзможно. То не е философия, не е и просто култ. То е факт, ярък като светкавица. Името на този факт звучи непривично, странно, удивително: Бог е станал Човек. Ако говорим с думите на Светото Писание, то „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.“ (Йоан 1:14).

Бог! Когато чуваме това име, си спомняме всички превъзходни степени и качества. Всесилен, премъдър, вездесъщ. От Него нищо не може да бъде скрито, Той знае и вижда всичко. Той държи всичко и управлява всичко. Едно от Неговите имена е Вседържител. Какво ли би се случило, ако Той слезе на земята? Древният праведник си го е представил и от неговата душа се изтръгва: „О, да беше Ти раздрал небесата и слязъл! Планините биха се разтопили от лицето Ти като от огън, който разтопява, като от огън, който вода възварява, за да направиш името Си известно на Твоите врагове; от Твоето лице биха трепнали народите.“ (Ис. 64:1–2).

Той слиза, а планините стоят неразтопени. Затова пък ангелите пеят: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14).

Той слиза тихо, така както росата се сипе върху изсъхналата земя. Той се е родил от Духа Светий и Дева Мария и е станал човек. Трима мъдреци от Изток изминават дълъг път, за да му се поклонят и да му принесат дарове. Особена звезда ги е довела в мястото на Рождеството. Бог в плът – това е Иисус Христос.

Християнската вяра стои и се утвърждава върху Личността на Иисус Христос и върху фактите, свързани с Неговото дело. Христос е единствен, единороден Син на Небесния Отец. Във всичко, освен в греха, той е като нас, Човек, дошъл, за да ни осинови като братя. След Възкресението си Той казва на учениците си: „Въздигам се към Моя Отец и Вашия Отец, и Моя Бог и Вашия Бог“. В Христа ние се осиновяваме от Твореца на небето и земята и вече можем да се обърнем към него: „Отче наш“. Така започва молитвата, на която Христос е научил апостолите.

Още от най-ранно детство Той е бежанец и заедно с майка си успява да се спаси от меча на иродовите войници в Египет. След изгнанието, връщайки се в земята Израилева, живее скромно и незабележимо до тридесетата си година – до възрастта, позволяваща де се проповядва.

Йоан Кръстител върви и проповядва пред Него със силата и духа на пророк Илия. Силният глас на Предтечата, наподобяващ рев на лъв, с царствена сила призовава хората към покаяние. Така и трябва, защото душата, която не се кае и е замряла в грехове, не е способна на вяра. Хората се каели и под ръцете на Йоан се потапяли в йорданската вода. Тук идва и Иисус Христос. От Него не се изисква покаяние, но Той влиза във водата, като един от грешниците. Тогава върху Му слиза Дух Светий в образа на гълъб и Отецът Небесен казва: „Ти си Моят Син възлюбен; в Тебе е Моето благоволение!!“ (Лука 3: 22).

Следват 40 дни в пустинята, след които започват Неговите проповеди. Тях отново можем да сравним с ярка светлина, озарила онези, които са свикнали да живеят в тъмнина. Така е говорил и пророкът: „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина“ (Мат. 4: 16). Христос проповядва, че се приближава Царството Небесно, че е дошло време за покаяние и вяра в Евангелието. Своето слово Той потвърждава с делата си.

Какво може да се каже за тези дела на Иисус Христос? По-късно един от евангелистите ще отбележи, че ако трябва да се описват подробно, то и целият свят би бил тесен за написаните книги (виж: Йоан 21: 25). Христос гони демоните, изцелява болести, умножава хляба, ходи по водите, възкресява мъртви. Той сам казва: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец“ (Мат. 11: 27). И че действително всичко е дадено от Отца в ръцете на Сина, виждаме по тази власт, с която Христос въздейства и на духовния, и на материалния свят.

Той познава човешкото сърце. И това познание е ужасно, защото хорските сърца са нечисти. Обаче Той никого не съди, никого не презира, никого не гони, освен дявола. В пустинята Синът Божий говори само нему: „Махни се от Мене, сатана!“ (Мат. 4: 10). А на хората казва: „Елате при Мен, всички отрудени и обременени“. Грешниците протягат към Него ръце, защото Той не само не ги унижава и не се подиграва на падналите, прощава греховете им и им носи такава радост и лекота, която никой, освен Бог не може да даде. Кротостта на Христос при общуването с грешните, но каещи се хора най-добре е изразена с думите на пророка: „Преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси“ (Мат. 12: 20).

Еднакво лесно е за Сина Божий, смирен, но всесилен, обръщайки се към грешника, да каже: „Прощават ти се греховете“ и към парализирания: „Стани и ходи“ (виж: Мат. 9: 1–6). И в този, и в другия случай думите на Христос са дела – и греховете наистина се прощават и болестта изчезва.

Около три години Христос обикаля по земята на Израил. Като свещ, запалена и поставена на свещника, Той не може да се скрие. Става известен навсякъде. Но не с любов и радост откликват сърцата на мнозина в отговор на Неговото идване и Неговата проповед. Приближава се времето, когато трябва да стане Жертва. Той знае за това. Още повече – заради това е дошъл. Той знае не само, че го чака смърт, но знае и точно каква смърт – Кръстна. За нея Той говори предварително: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си.“ (Йоан 12: 32).

Той е предаден от един от учениците си. Христос е заловен, но не е убит, а съден и неправедно осъден на смърт. Преди разпятието Го бият жестоко. Заедно с Него са разпнати и двама злодеи. В това време слънцето не иска да свети на земята и камъните шумно се пукат от негодувание. Хората, скупчени в подножието на Кръста, говорят: „Слез от кръста и ще повярваме в Теб. Другите спаси, а Себе си не можеш да спасиш?“. Накрая, казвайки: „Свърши се!“, Христос преклонява глава и отдава дух.

Той е оплакан от Майка си и малкото си ученици, и е набързо погребан недалеч от мястото на страданието. Входът на гроба Му е затворен с голям камък. За тези, които Го обичат, животът губи смисъла си. За тези, които Го ненавиждат, настъпва мрачно тържество.

Всичко това не продължава дълго. Нито гробът, нито смъртта не могат да спрат Христос. Той възкръсна! Той е жив и смъртта няма никаква власт над Него. Ярка светкавица в нощта на греха е Христовото Рождество. Лъч светлина за седящите в тъмнина е Неговата проповед. Но най-ярката светкавица е Неговото Възкресение. И днес, и завинаги ще сияе светлината Божия от празния гроб, в който за кратко бе заспал Безгрешният Господ.

Ето това е християнството! Тепърва предстои проповедта за Възкръсналия да се разнесе по цялата земя. Нужно е да се възвести на хората от всички племена и народи за победата над смъртта и новия живот, започнал во Христа. Който повярва, приеме кръщение и опрощаване на всички грехове, то той ще се свърже с Иисус като с Цар на Царството небесно. И това се случва, когато Дух Светий слиза върху апостолите и им е подарена непобедима сила и смелост да свидетелстват за Христа – умрелия и възкръсналия.

Духовна свобода, братска любов, предчувствие за бъдещ живот – ето това е християнството. Ненавист към греха, любов към праведността и стремеж към святост – ето това е християнството. И то не е частна собственост на един или на няколко народа. То е дар Божий за цялото човечество. I www.pravoslavie.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска