Да обичаме от все сърце

Свещ. Лъчезар Лазаров

Журналистика! Списването на журнали и вестници. Дейност, осъдена и обречена на злободневност. Закон и проклятие – едновременно. Каква ирония се съдържа в тази дума, в чиято основа стои коренът „зло“. И точно тук се сещам за историята на двата вестника: единият – с големите заглавия на „черната“ хроника на първа страница, и другият, дето ги помествал на последната – неглиже. Предполагам, знаете кой фалирал? Вторият.

Когато някой в семейството ти е бил главен редактор и често си чувал думата „вестникът…“, поставена на различни места в пряката реч на майка си, за теб това слово придобива богато значение. Вестникът за дълъг период от време се превръща в символ и на прехрана, дългоочаквана почивка на морето, снимки с големия професионален фотоапарат на мама, окачен на детското ти вратле, фотолабораторията… Без да искаш става и синоним на лишения, отсъствие, тревоги, и понякога – сълзи. Днес едва ли е точно така…

Тогава започваш да пишеш… Първата ми публикация е там някъде, в началото на деветдесетте години на миналия век. Помня и заглавието: „Богоявление – най-древният Господски празник“.

Но всъщност реших да напиша настоящия коментар по съвсем друга причина, а тя е отказът ми отпреди няколко години да гледам телевизия и да чета вестници, освен издания за вярата и художественото слово. До това крайно решение достигнах заради лъжите, манипулациите и цинизмите – в пряк и преносен смисъл. И днес следя само няколко културни издания и два православни сайта, но се чувствам достатъчно информиран, защото много повече общувам с хората директно.

Така е. Списанието трябва да е злободневно. Длъжен си да пишеш за случващото се „по света и у нас“. А то в момента може да се обобщи с една дума: война!

Ще ми се да започна малко по-отдалече, за да бъда разбран правилно.

Езикът се изменя, думите променят значението си, влияят на обществото и създават нови и различни представи… Така се променят и ценностите и моралът. Нашият език съхранява много древни думи с древногръцки корени и още по-древен произход, но чуждиците и заемките упорито и безпрепятствено го променят и осъвременяват. Този процес ескалира изцяло в езика. Темпоралната компресия ни притиска и ние скоро забравяме старото… Толкова бързо речта и думите ни придобиват нов и съвременен смисъл…

Темета е „война“.

Списанието е едно от най-добрите – с православна насоченост, езикът е изискан, а словото – художествено. Но темата си остава страшна! Как съвременният човек приема убийствата и войната (ст. бран)? Без да крия, очаквах да прочета една ясна и конкретна позиция, но солидарна с ширещото се навсякъде матрично, поляризирано мислене, задължително привличащо или отблъскващо, само черно или само бяло, често пъти осъждащо и заклеймяващо. Но се случи друго. Да, позицията е ясна, но темата е разгледана от различни ъгли и така трябва, защото въпросът е многопластов. Войната е тъждествено равна на куршуми, убийства и смърт… Жертви от едната и от другата страна. Но дали така е било в миналото?

При подобни размисли често си спомням историята на един човек – роднина на мой приятел, възрастен мъж с много челяд – уважаван и знатен. Съпруг, баща и дядо в патриархално семейство – някъде в края на робството. Та същият видял зет си, че копае в градината на Разпети петък, а след това отишъл и го заклал. По-късно се разчуло за тая му постъпка, но той и до смъртта си останал уважаван и почитан от наследниците си. А те, със сигурност, спазвали стриктно Християнските празници и традиции. Звучи стряскащо, но е истина. Впрочем, както всички истини, нали?

Вече месеци наред се опитвам да избягвам темата за войната. Да се осъжда един или друг човек, или народ от амвона, ми се струва твърде нередно. Но когато няма накъде и стане въпрос за нея, само цитирам думите на Христос: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата… обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:39, 44-45).

Ако се наложи споделям и личното си мнение, че след тази война (дай Боже по-скоро да свърши) Русия никога няма да бъде същата… Казвал съм го още в началото. Но сега ще си позволя да стигна малко по-далеч, припомняйки, че всеки куршум и снаряд означават жертви – и то, забележете, винаги от страната на по-слабия. (Мисля, че не е необходимо да обяснявам защо.) Срам ме е, ако на тези боеприпаси пише „произведено в България“!…

Та когато прочетеш в реномираното списание и своята скромна позиция, споделена от известни автори, някак си се успокояваш, олеква ти, дори леко си „поласкан“.

А състраданието не е любов! Често в него се откриват елементи на съжаление… Всеизвестен факт е, че не можем да обичаме истински хората, ако ги съжаляваме. Напротив. Можеш да обичаш човека истински, само ако го цениш, уважаваш и приемаш за личност, или поне за равен.

За нас, християните, би трябвало да е много по-лесно. Ние приемаме всички за братя и за ближни – и „добрите“ и „злите“, затова трябва, с благодарност към Бога, да обичаме всички. Щом вярваме в това, нека да се променяме и да обичаме! Да обичаме от все сърце!