Да се оставим в Неговите ръце!

Нашата основна пречка за напредък в духовния живот е проклятието на себелюбието. Уви, ние сме изтъкани от него, то е като паяжина, в която по силата на свободната си воля сме се оплели до такава степен, че без лекарството на християнското смирение не можем да се освободим. Истината е горчива – ние си пречим сами. Това е тъжна констатация и болезнена диагноза. Най-големият враг на подвизаващия се по тесния път към спасението не е дяволът с неговите слуги – поднебесните духове на злобата, а нашето ненакърнимо „Аз“. Хранено, възпитавано и отглеждано години наред. За това се е погрижило  светското ни възпитание. Това възприятие и изградената нагласа са шлифовани от стихиите на прехода, от „мира сего“ преди обръщането ни към Христос.  Съвременната култура е преди всичко възпитание на егото. От четирите посоки на глобализирания свят се носят гласове: „Докажи себе си, пробий! Покажи, че можеш, покажи на другите, че си над тях. Не оставай в тяхната сянка. Не се подценявай! Не само говори „Аз“ – бъди „Аз“! Твоята съдба е само и единствено в твоите ръце!“

От гледна точка на Спасителя, на Неговото Свято Тяло – Църквата  и Светия Дух, това е път към ада, една чудесно програмирана бъдеща катастрофа. Защото ни е казано: „Това, което човек посее, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7). Защото години наред сами сме хвърляли семената си в нивата на гордостта. И от нея са се родили горчиви плодове, които ние сме приели и сме раздавали щедро на околните в нашия малък свят. Това са белезите на нашето лично отстъпление и пропадане. Те са вирусите, които са заразили целия ни организъм, нарушили са единството на личността ни – този храм на живия Бог. Нанесли са такива тежки опустошения, които с наранената ни същност, дори и след като сме последвали Спасителя, ни е трудно да превъзмогнем. Затова само бленуваме изгубената пълнота и копнеем да я изпитаме дори за малко в стихиите на нашето ежедневие. Изначално сме поразени от първородния грях на нашите прародители – “изгонените от рая“; потопени в стихиите на студения и враждебен свят, носим тази тежка наследственост и уморени заставаме пред огледалото на вечността – светлото лице на Богочовека Иисус. Там виждаме цялата дълбочина на пораженията върху собствените си лица и разочаровани разбираме колко сме окаяни в заблудите и заблудени в окаяността си.

Накратко – виждаме истината, без маска, без грим и отвъд добре приученото лицемерие. Тогава се ужасяваме от себе си. Поставени на границите на отчаянието и пред прага на пълното униние, осъзнаваме личната си катастрофа. Защото ясно си даваме сметка, че упорито сме търсили изход в задънени улици. Дълбали сме в погрешната посока, която води към разруха и погибел на душите. В тези страшни и трагични мигове ние сме сломени и разочаровани, застанали сме на ръба и можем да се саморазрушим, предавайки се на внушенията на бесовете, които ни тласкат към обятията на техния баща – сатаната. Това, което може да ни спаси е единствено Неговата благодат! Със съкрушено сърце и наведени глави  трябва да се помирим с Него! Да пречупим сами гребена на гордостта и да тръгнем с наранените си нозе по пътя към Непобедимото Му Царство. Това не е просто правилният път, а Единственият! Това е вечната и нестихваща метаноя, която изживява всяка търсеща душа, осъзнала дълбокото си падение и решила да изцери себе си. Но трябва да се смирим и да се отпуснем в ръцете Му! Като малко дете, което само се е отдалечило от своя баща, в искреното си желание да намери утеха и радост далеч от Него. Но наранено, разочаровано и изплашено, то бърза да се върне в топлата му прегръдка. Както блудният син, съсипан и отчаян, се завръща в родния дом и моли да бъде приет отново, и дори да бъде част от Неговите наемници!

Но от нас се иска най-важното – да се оставим Той да ни води и да бъде нашият пастир! Да слушаме гласа Му и да го следваме навсякъде и във всичко! Всички бунтове на себелюбието, което е разбито, но все още живо, трябва да бъдат потушени! Примамливите нашепвания на бесовете, които се опитват да го възстановят и възкресят в първоначалния му вид – преди нашето ново раждане свише, следва да бъдат отхвърлени с твърдост и мисловна дисциплина. Това е тайната на борбата в ума и суровата жар на „невидимата бран“, водена от човека в изчакването му по духовната лествица! Това е драмата на всеки, който се бори за блаженство в Царството Му!

Така, както се е случило с преподобната Мария Египетска. Тази велика грешница и служителка на порока се е отдалечила от прегръдката на греховния свят, след явяването и прякото наставление на Пречистата Дева в Задйорданската пустиня, и се е отдала на трудове и молитви. Съкрушила духа си и потопила душата си в ежедневно покаяние и сълзи заради извършените от нея прегрешения. Многократно била изкушавана от врага на човешкото спасение. Няколко пъти той се явявал и внушавал тихата и на пръв поглед безобидна мисъл – да се приближи до Александрия, където е живяла десетилетия преди святото си обръщане към Сина Божий. С цялата си опитност в греха и неотразимия си чар, Царят на заблудата и виртуоз на лъжата се е опитал да я измами и да я приближи до мястото на нейното падение, до центъра на предишния ѝ живот, и така по-лесно да я склони да направи решителната крачка – чрез спомени и мисловни уговорки да овладее нейния ум и да я насочи обратно, в грешната и пагубна посока. Но дълбоко смиряваща душата си и бореща се непрестанно с помислите, навявани отляво, тя удържала и останала на мястото си на подвизаване.

Всякаква мисловна уговорка и внушение следва да бъдат отхвърлени с духовно мъжество и себеотрицание! Преподобната Мария Египетска е пример за подвизаващ се християнин и воин, сражаващ се със старата си природа и невидимите врагове. Нека и ние, подобно на тази велика подвижница, се държим с двете ръце за стихара на Христос! Да го стискаме здраво и да не помисляме дори за миг да го пуснем, въобразявайки си, че можем да живеем истински и благодатно без Него!

Но … трябва не само да Му вярваме, но и да се уповаваме на Неговата воля и Милост! Да се доверим, не донякъде и доколкото ни е угодно, а изцяло и напълно, верни на думите на св. пророк Давид: „Възложи на Господа грижите си и Той ще те подкрепи“ (Пс. 55:22). Нещо повече – да утихнем уморени и помъдрели в нашите разочарования от службата на себелюбието, и да се отпуснем в Него!

В този дух е и наставлението на една от забележителните подвижници на православното благочестие на 20 в., монахиня Гавриила, която в една от беседите си изрича следното: „Доста често при мене идваха за лечение пациенти с болки в ръцете. В момента, в който започвах да масажирам ръката, пациентът се стягаше, а аз му казвах: „Спокойно, отпусни си ръката, за да мога да си свърша работата“… Но той не искаше и продължаваше да си държи ръката стегната. Тогава пак му казвах: „Въпреки цялата ми добра воля, опита и любовта, която изживявам към работата си и хората, не мога да ти помогна, докато не си отпуснеш ръката.“ Наблюдавала съм как работи нагласата на пациента и съм осъзнала, че същото става и с нас. Ако оставим себе си в Божиите ръце, Той ще ни направи каквото иска. Ще ни даде толкова много възможности! Ще направим така, че да се срещнем с толкова много Негови хора! Ще напреднем в живота! И накрая ще процъфтим в Христос, в Бога! Но когато искаме, нещата могат да бъдат според собствената ни разглезена воля и ако тогава му кажем: „Не, не искам това!“ Тогава Той ще ни каже: „Е, щом това желаеш, давай, счупи си главата! После ще дойдеш и ще кажеш: „Прости ми, Господи, сгреших пред Тебе!“ Да се надяваме, че това което ни се случва, ще ни накара да се обърнем към Бога и да му кажем: „Господи, смили се над мене!“ Защото дори тогава, с разбита глава, ако Той ни отвори очите, всичко ще бъде добре!“ („Аскетика на любовта“, стр. 188).  

Това е нашият най-добър подход – да яхнем нашето себелюбие и опиянени от неговите изблици, да се сгромолясаме и да си разбием главата. А после, разнебитени от неуспеха и поразени от болката, да се приведем и да коленичим пред нозете Му! Ние се молим с молитвата „Отче наш“ всеки ден и повтаряме „… да бъде Твоята воля“, но когато Неговата воля е факт или ще пребъде факт в ежедневието ни, ние се бунтуваме и отхвърляйки я,  следваме нашата собствена – повредена и деформирана от греха. И едва когато горчилката на разочарованията и печатът на поражението ни притиснат ниско до земята, осъзнаваме грешния си избор. После всичко разбираме, но по пътя на болката. Опустошени от страстите по широкия път на страданието, признаваме нашето личностно поражение.  Затова нека винаги внимателно наблюдаваме своя личен път, сенките и полусенките на всяка крачка, нека се опитваме да бъдем добри ученици в училището на живота, в което няма почивни дни. Не само да изричаме, че вярваме в Него, но и да се уповаваме на Него! Не е достатъчно само да се отдадем, трябва и да се отпуснем в прегръдката Му, повярвали, че това е нашето най-добро състояние.