Детството на християнството

Дали бихме могли да говорим за детство на християнството? И какво значение би имало това за разбирането на по-нататъшното му развитие и разгръщане на неговите исторически форми?

Всеки човек си спомня с носталгия за детските години, за времето, когато небето е по-синьо, а слънцето сякаш свети по-силно и едновременно с това по-нежно. Детството е периодът, в който очите ни възприемат багрите на живота в тяхната незасенчена от нищо красота – така, както Адам е съзерцавал новосъздадения свят.

Сам Спасителят дал за пример децата – повикал едно дете (по предание това бил св. Игнатий Богоносец – бъдещият антиохийски епископ), изправил го посред учениците Си и казал: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен.“ (Матей 18:10).

И ако за детството на Този, върху Чиито рамене се крепи цялото здание на християнството, не знаем кой знае колко (освен няколко епизода, описани в евангелието, и това, че „преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците“ Лука 2:52), то за първите години на създадената от Него Църква имаме немалко информация.

Детството на християнството води началото си от онова утро, в което жените-мироносици отишли да помажат тялото на мъртвия Христос, но видели ангела, разкрил им дивната вест за възкресението Му (срв. Матей 28:1-7). По-късно това утро прераства в същински ден, чиито златни слънчеви лъчи отстъпват по блясък на огнените езици на Петдесетница (срв. Деян. 2 гл.).

Детството на християнството е тясно свързано с живота на тези, които не само са наблюдавали, а чиито ръце са попипали Словото на живота – апостолите (срв. 1 Йоан. 1:1). И макар че проповедта за Христа не престава повече от двадесет столетия, не можем да отречем, че най-силния импулс тя е получила чрез апостолите – тези 12 мъже, хванали в мрежите си Вселената. Тяхната мисия – да отидат и научат всички народи на словото на Христа, като ги кръщават в името на Отца и Сина и Светия Дух (Матей 28:19), е исторически повторяема, но едновременно с това и уникална – те са тези, които общуваха очи в очи с Бога. Тази уникалност и неповторимост е зародишът, от който израства цялото историческо свидетелство за Христа – като онова синапово семе, споменато от Спасителя, което пораснало, станало голямо дърво, „та небесните птици си виеха гнезда в клоните му“. (срв. Лука 13:19).

Да присъстваш на събитията, описани в Евангелието, е нещо наистина неповторимо – представете си само укротяването на развилнялото се море, насищането на петте хиляди души с пет хляба и две риби, възкресяването на Лазар, или както чудесно го е написал Пастернак, обрисувайки мислите на заловения и очакващ присъдата си Христос:

Припòмни си сватбата в Кана,

как целия пир удиви;

морето с вода разлюляна —

и той по водата върви;

и людете в хижата тясна,

и в гроба — студено мазе —

свещта, дето в ужас пригасна,

щом Лазар съзря на нозе…¹

Всичко това е укрепвало и направлявало енергията на едно поведение, което макар и отначало да е познало страха, впоследствие, озарено от благодатта на Петдесетница, целяло единствено възвестяването на истината за новото човечество, чийто образец вече е Иисус. Защото, мисля си, в детството на християнството се случва нещо изключително важно – човекът получава възможността, гледайки образа на Бога, да открие сходство със собствените си черти, чувства, преживявания и болка.

Разбира се, не бива да забравяме думите на Христа, отправени към апостол Тома: „блажени, които не са видели, и са повярвали.“(Йоан 20:29). Затова Църквата е жива – защото има сигурността, че, влизайки в пределите ѝ, човекът получава възможността да познае опитно Спасителя, а пък светата евхаристия (приобщаването към Неговите свети тяло и кръв) е залог за живото общение между Творец и творение.

Режисьорът Тарковски твърди: „Спомням си детството съвсем ясно. За мен то е най-важното случило се някога в живота ми […] Тоест всичко, което ме тласка към творчество, мисля, че е складирано в детството.“² Следвайки хода на причинно-следствената връзка, разбираме, че тласъкът за разпространение на „тихата светлина“ на християнството води началото си още детството му, защото, както знаем, в следствието не може да има повече, отколкото в причината.

Всичките чудеса на Богочовека, на учениците Му и техните преки последователи се коренят в детството на Църквата – когато започва изграждането на онази кула (изобразяваща Църквата Христова), описана за първи път от св. ап. Ерм в неговия „Пастир“ (кр. на I – нач. II век), състояща се от много камъни, които така се съчетават един в друг, че структурата на строежа не личи³.

В детството на християнството ръцете на вдъхновените апостоли записали думите за вечен живот, предадени им от техния Учител, образувайки новозаветния библейски канон. Както всички деца отправят взор към родителите си, очаквайки съвет и грижа, така и новозаветните осем мъже (светите апостоли Матей, Марк, Лука, Йоан, Петър, Павел, Иаков и Иуда) издигнали сърцата си нагоре, за да чуят гласа, който трябва всички да слушаме: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте.“ (Матей 17:5).

По-късно, през  IV в., новозаветният библейски канон влязъл в състава на най-печатаната, разпространявана и продавана книга в света – книгата на книгите, светата Библия. Тази книга е специална не само защото съдържа думите на Бог, но и защото оказва изключително силно влияние върху културата, изкуството, науката и историята. Да не забравяме, че при славяните, както и при други европейски народи, първите писмени паметници са преводи на части на Библията.

Достоевски твърди, че в контакт с децата душата се лекува. Вглеждането в детството на християнството би оказало добро влияние върху нас, защото там ще видим, че:

Християнството е дете, Чийто баща е Бог и чиято майка е Църквата (св. Киприян Картагенски (†258 г.) твърди, че комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е Отец). Дете, носещо името на своя баща.

Несъмнено, Бог знае всички езици, дори ангелски (защото Той е Словото), но не е оставил на земята нищо написано – това дело Той поверил на Своите ученици. Чрез тях Бог извършил и много чудеса (срв. Деян. 3 гл.).

В този период е формиран новозаветният библейски канон (масовото му разпространение и четене е отложено с повече от 13 века, до появата на първопечатните книги, а дотогава се е разчитало на ръкописите и живия език на Христовите свидетели).

Бог „потърсил помощта на човека“, да повторим – на човека, на докоснатия от живото Божие Слово, не само на Книгата (иначе би оставил просто едно писание, и толкоз), сътрудничеството на Своите ученици и техните ученици (като св. Игнатий Антиохийски и св. Поликарп Смирненски – и двамата ученици на ап. Йоан), които да споделят думите Му с другите. И това те направили доста успешно – ненапразно древният християнски мислител и теолог Тертулиан (160 – сл. 220) се обърнал към римските власти: „Ние сме от вчера, а вече всичко ваше напълнихме: града, острова, замъците, народното събрание, трибуните, двореца на императора, сената, форума“.

Тези „други“ нерядко се отнасяли враждебно към Неговите пратеници, но кръвта на мъчениците станала семе за разпространение на християнството. Тук ще споменем думите на поета Бродски: „по един или друг начин всяко дете повтаря развитието на родителите си. […] човек иска да научи от родителите си собственото си бъдеще, собственото си остаряване; иска да научи от тях и последния урок: как да умре.“⁴ И до днес в страни от Близкия Изток, Субсахарска Африка, Азия и Латинска Америка се преследват и убиват християни. „Винаги съм се питал – твърди богословът Тихомир Илчев – имаме ли право ние – жителите на мирните християнски държави, в които изповядването на Христовото учение е нещо съвсем естествено, дело – нито опасно, нито (по необходимост) тайно или преследвано, да имаме самочувствието на истински, изстрадали за вярата Христови следовници?“⁵

Както едно дете ни пленява със своята чистота и непорочност, така и детството на християнството може да бъде пример за нас с искрената си вяра и готовност за изпълнение на Христовите повели. Проконсулът на Витиния, Плиний Млади (ок. †113 г.), пише за християните: „Всичката им вина се състои в това, че в името на религията те не извършвали никакво престъпление, но се задължавали да не крадат, да не грабят, да не прелюбодействат, честно да пазят своята дума и да връщат поверените им залози.“⁶

През столетията християнството постепенно расте и съзрява, като същевременно „запазва детските си черти“, възраствайки от век във век към „състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:13). Мисля, че, докато вървим по историческия си път, ние трябва да се вглеждаме в себе си и да внимаваме да не загубим нещо ценно и незаменимо от детството си…

Бележки:

1^ Стихотворението на Борис Пастернак „Мрачни дни“ (превод: Кирил Кадийски).