„Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите“

Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите

Няма да забравя онази гледка. Храмовото духовенство вече прекрачваше завесата на северната врата в иконостаса с тежките дървени конструкции.

…с венец от тръни се увенчава Този, Който е цар на ангелите…

Отецът плачеше. Същият онзи, грубоватият, с изсечено лице като дувар от тежки камъни. Очите му бяха големи, с мрежа от червени капилярчета в бялото. Страните му също бяха зачервени с търкулнати по тях ивици сълзи.

…в лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци…

Носеше Кръста от едната страна, събратът му от другата, крепяха го и напредваха към средата на храма. А той вярно плачеше.

…плесница прие Този, Който в Йордан освободи Адам…

Същият, който все ходеше намръщен и почти нямаше чеда, които да се изповядват при него.

…с гвоздеи се приковава Младоженецът на Църквата…

Дори старите клисарки страняха от него и лошия му нрав. Бързо изпълняваха нервните му команди – да избършат там, да преместят това и онова.

…с копие се прободе Синът на Дева…

Поставиха внимателно Разпятието, Богородица и Йоан Богослов на дървения постамент. Убедиха се, че са стабилни.

…Покланяме се, Христе, на Твоите страдания…

Когато се наведе, сълзите му прокапаха на земята пред Господа, като вода от прободените ребра. Строгият свещеник, когото всички избягваха, сега се беше превърнал в ревливо дете.

…Покажи ни и славното Твое Възкресение!“

* * *
Но това беше снощи. Днес се опитваме да пребиваваме в съвършен пост – не вкусваме нищо. Само ровим из собствените си грехове и ги полагаме пред Кръста; молим се в душната си стаичка, а навън е странно хубав, безучастно слънчев ден; спим, за да съхраним тялото без кафе; отиваме на Плащаница и Надгробен плач. Или бачкаме в неизменните машинни фабрики и модерни офиси, чужди и глухи за трагизма на деня. Финансовите бюджети и новите петилетки не го позволяват.

Основна опора на тялото в поза “разпятие” са ръцете и дишането се осъществява посредством мускулите на корема и междуребрените абдоминални мускули, което води до бързо изчерпване на физическите сили на тялото. Основната причина за смъртта при разпятие е асфикцията (задушаването), причинена от развиващия се белодробен оток (със събрана течност в дробовете) и умора, възпрепятстващи дишането и функционирането именно на въпросните мускули. Допълнителни причини за смърт при разпятие са дехидратация и загубата на кръв от раните.

А подигравчиите в Преторията преди това!? Цяла чета войници, които се надпреварват да Му се присмиват и да Го унижават. Обличат Му багреница, сплитат и налагат на главата Му трънния венец. Поздравяват Го: “Радвай се, Царю Иудейски!“. Бият Го с тръст. Заплюват Го. Коленичат и Му се кланят престорено (срвн.: Марк. 15:16-19). Това е метафоричното протозло, което е изобретателна бездна и не познава граници. Дали не го усещаме с фибрите на неотишлото си детство? Все някога всеки от нас е бил тормозен поне малко. И не задължително физически, което е още по-страшно. Впрочем, новият филм на режисьора Драго Шолев “Прасе“ за агресията в училище е сполучлив пример за това. Помня един бус-душегубка, с който се прибирахме със съотборниците от мач някъде. Бяхме оформили кръг и аз бях неговият център. По-точно моите изтъркани велурени мокасини-втора ръка. Всички момчета бяха с нови хубави маратонки. А моите дрехи обикновено бяха стари и съсипани. Сега ме съсипваха с подигравки, а аз гледах в земята и мразех живота си. Хайде, всеки от нас има поне по една такава История. По една такава Претория. Или като мен е бил и от другата страна, защото аз съм бил, и то не един път. Това е Центрофугата на злото, която те повлича.

А колко неимоверно повече понесе Христа заради всички нас!?

И вече на Кръста. С книжниците, стареите и фарисеите отдолу, които казват: “Други спаси, а Себе Си не може да спаси… Нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него!… Ако си Син Божий, слез от кръста!“.

Сякаш болезнено искат да слезе наистина!

Момент. Това последното е страшна, зловеща реминисценция на казаното от бащата на бесноватия юноша-лунатик, помните ли: “…ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни…“

– Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия!

– Вярвам, Господи, помогни на неверието ми! (срвн.: Марк. 9:22-24)

И тук идват тежките въпроси. Дали вместо да се съразпъваме с Христос, не сме от другата страна при книжниците, стареите и фарисеите, когато Го разпъваме с греховете си. Отново и отново. И минаваме покрай Него, само за да Му кажем: “Ако си Син Божий, слез от кръста!“, в смисъла на: “Ако си Бог, ако наистина Те има, помогни ми!“. Не превръщаме ли сами всеки наш ден в Разпети петък с неверието, маловерието и малодушието си?

* * *

Но днес е ден, в който ще се потопим в мълчание, за да съзерцаваме Кръста и неговите парадокси:

Христос Бог, Който попита Отца Си защо Го е оставил.

Господ, Който може всичко, но не слезе от Кръста.

Христос, който се помоли за онези, които Го разпнаха и убиха.

И ето че в миговете на това мълчание въпросите стават все по-тежки!

Какво е Кръстът?

Меч, който пробожда съвестта ни? Или елей, който я помазва и лекува. Или и двете?

Относно Кръста, сякаш имаме само два избора. Или всеки път, когато се прекръстваме, да разместваме въздушните пластове на вселената и да го правим така, все едно стоим пред Разпнатия. Или да го носим на верижка като украшение. Или с други думи: да бъдем като разбойника отдясно и стотника отдолу, или като книжниците, стареите и фарисеите някъде встрани в миманса на отрицанието.

Всъщност ако има дефиниция на надеждата, можем да съзрем очертанията й в силуета на разбойника отдясно на Христос, който Му се изповядва, дошъл в единайсетия час! Колко велико е това?! Колко малко се иска. Да не забравяме, че той просто е повярвал, малко преди да издъхне, наказан справедливо по тогавашния закон. Но за да бъдем следобед и след края на времето ние заедно с Бога в рая, нужно е да бъдем отдясно на Него. Да пострадаме с Него в земния си път.

А днес, когато почти всички суеверно ще минат под Плащаницата за живот и здраве, ние символично ще се съпогребем с Него. Ще слезем в ада с Него, за да възкръснем отново с Него.

А довечера ще стоим пред бездиханното Му тяло. Опело Христово е едновременно тъжно и красиво богослужение. Отново парадоксално, като всичко в християнството. В него има покруса, но има и предчувствие за радост:

Най-прекрасен на света,
несравним във доброта,
Който на всемира е украса Сам,
ето: в гроб лежи невзрачен, глух и ням!

(…)
Този, Който държи
в длан небе и земя,
е убит по плът и в гроба задържан,
та държаните във ада да спаси!