Духовният живот в състояние на депресия и тревожност

След последния ми пост във фейсбук, в който споделих за мой труден период на депресия, в лично съобщение един човек ми зададе болезнен въпрос. Той ме питаше как съм могъл да изпълнявам своята енорийска работа в състояние на борба с депресия и тревожност. Разсъждавах върху този въпрос цяла седмица. От една страна, лично се изненадах, че поглеждайки назад, всичко това е било възможно. Имаше няколко дни през последните десет години, когато никак не бях в състояние да се справя с нещата. И така, какво направих? Или, може би е по-добре да попитам: какво Бог направи?

В някакъв момент от живота си започнах да мисля за депресията и тревожността повече, отколкото за счупения крак или възпаленото гърло. Ние никога не казваме: „Аз съм счупен крак”, или „Аз съм възпалено гърло”. Но когато сме тревожни и депресирани, казваме: „Аз съм депресиран, аз съм тревожен”. Странно, но правим разлика. Когато имаш счупен крак, това може да попречи на много дейности. Може да причини толкова болка, че да има нужда от лечение и почивка. Депресията и тревожността с нищо не са по-различни.

Но според мен е възможно да бъдеш депресиран от това, че си депресиран. И това води до ужасна парализа. Духовно започваме да се съгласяваме с противника на нашето спасение. Не само страдаме от болката от това чувство, но започваме да толерираме неговите забележки от рода на: „Погледни колко депресиран изглеждаш! Какъв християнин си ти? Откажи се!” и други подобни. Той е лъжец. Често си мисля, че е важно да действаме по начин, противопоставящ се на депресията и тревожността просто за да вбесим нашия противник. Има някаква радост в това да му развалим деня.

Описвам някои аспекти на моя вътрешен живот, за които мога да говоря само на себе си. Не зная дали тези стратегии ще помогнат на още някого. Често съм мислил за другите, които живеят с много изтощителни хронични болести и мисля, че моите собствени борби са нищожни в сравнение с техните. Изпитвам силен интерес към разказите на онези, които са преживели ГУЛАГ и други затвори в наше време. Нищо в моя живот нито за миг не може да се сравни с техните мъки. Това не беше упражнение за „вдъхване на кураж”. По-скоро беше практика, която ме насърчава да бъда търпелив, да прося техните молитви, и, колкото е възможно, да игнорирам дискомфорта в моя ум.

Енорийската работа е благословено съчетание от две неща: пастирска грижа за другите и молитва в олтара пред Бога. И двете са много благотворни и изпълнени с дълбока полза. Мисля, че много пъти моят молитвен живот се е редуцирал до малко повече от „молитви-стрели” през деня („Господи, помогни ми!”, „Господи, помилуй!”, „Слава Богу за всичко!” и т. н.) и благословията на литургийната молитва в олтара. Със сигурност много често се случваше, когато стоях в олтара, да не мога да „почувствам” нищо от това, за което говорех. Но аз се молех тихо и Бог чуваше молитвите ми, както и аз ги чувах.

Но всичко това беше по Божия милост. Той ме държеше. Предпочитам да не споделям най-лошото от моите дни и моите падения – всичко това е за моя изповедник и добре познато на всички от най-близкото ми обкръжение. И, убеден съм, на Божията благост. Това съзнание до голяма степен се коренеше, в продължение на години, в промените, които виждах в живота на другите хора, тъй като не можех да ги видя в своя. Сега ги виждам много по-ясно, мисля, отчасти защото станах по-възрастен. В моето огледало за обратно виждане има достатъчно пейзаж, за да видя безспорните примери на Божията благост. Стратегията срещу депресията и тревожността е да ги надживееш!

Старецът Тадей говори за дълбоките промени в неговия живот, настъпили след пълното приемане на Божия промисъл. В някаква степен това беше част и от моя собствен опит. Депресията и тревожността съдържат силен физически компонент, но в тях има и равен по сила компонент на диалога със себе си и навика да се вглеждаш в мислите си. Продължителното съзерцание и изповядването на Божията благост, особено през последните няколко години, работеха във всички неща, които успокояват душата ми и запазват радостта ми. Всички неща, които предизвикваха тревожност или бяха обект на депресия, просто нямаха никакво значение. Те нямаха никакви последствия в последния анализ.

Четири години по-късно след този труден период за мен получих инфаркт. Както се оказа, той беше лек, но със сигурност послужи като проверка на смъртта. Св. ап. Павел е казал, че ние трябва да „смятаме себе си за мъртви за греха”. Смятах себе си за мъртъв за всичко и стигнах до извода, че това ще е добре. Животът ми беше дълбоко благословен. Всеки, навсякъде, всеки ден живее с взето назаем време. Всеки момент е подарък. Ако благодарим за този дар, тогава ще започнем да разбираме, че Даващият, Който ни държи, ни дава и онова, което не можем да видим – нов живот в един нов свят в дълбочината на единението с Него. | blogs.ancientfaith.com

Превод: Татяна Филева