Дяконе, приступи!

Този текст ме пронизва…

Толкова е истински. Сякаш гледам пред себе си това събитие, станало повече от 2000 години в историята на човечеството.

Нима е толкова далече или просто сънувам?

Нима можем да си представим такова събитие и нещо, което така жестоко се извършва пред очите ни…

Нашият живот е пълен с жестокости, които обаче ние като християни, добре обучени на правоверие и благоденствие, имащи пред себе си традицията, не ги правим така директно, така видимо кърваво и физически тежко.

Ние свикнахме да вършим жесткост по интелигентен и достъпен за всички начин… Нашата жестокост е съвременна, с методите на психологическия и морален тормоз, неща които не се забелязват и не се отнасят до външното ни „морално” и „канонично” поведение.

Ние сме смирени и същевременно непримирими, ние сме морални и същевременно разюздани, ние сме светци и същевременно тъмни…

Какво сме ние всъщност…?

Спомням си един български дякон, увиснал там някъде „близо край град София“ 
и в просъница «стърчи, аз видях черно бесило»… да, мисля, че го беше казал поетът. Тоест, не е само сън!

Нашият «Стефан», българският, който в младостта си, с вярата си, с кръвта си, защити една малка шепа народ, който беше останал, в старата Европа.

Защити дори една малка Църква, която беше останала в старата вселена.

(Деян. 6: 8): А Стефан, изпълнен с вяра и сила, вършеше големи чудеса и личби между народа.

Странно, защо не виждам неговия ореол, нима нашият «Стефан» е само сън за мен. Та нали той е първият дякон, който започна да мисионерства в Църквата, и в моята. Та нали той е един от първите апостоли, които с кръвта си защитиха своя Господ, и моя.

Та нали аз съм като него…. или не съм?

Та нали моята Църква има своя дякон? Или няма?

Защо не го виждам в синината на Неговата правда? Та нима българският дякон не е светец?

Знам, че всяка година благодатните мъже се събират и празнуват неговата смърт.

(Деян. 6:2): А Стефана погребаха благоговейни човеци и го много оплакаха.

Да, само неговата смърт, сякаш той не виси още там, близо до София, а всъщност в същинския център на София. А дали благадатните мъже вярват, че той е при своя Господ, и при техния, в своята Църква, и в тяхната…

Но защо да празнуваме наговата смърт, та нали българският дякон е жив!

Нали той е моят образ за дякон – служител на Бога и на народа.

Нали е свят моят дякон, моят «Стефан». Виждам го в бели дрехи! Красив и светъл като ангел!

Защо поетът каза: «твоят свещен глас майко, е глас без помощ, глас във пустиня»?
За какво говори той – за народа, за Църквата, за мен и за теб, за какъв глас в пустиня?

Нима България забрави своя дякон…?!
Нима Църквата, забрави да сложи венеца на своя «Стефан»…?!

Страшен сън сънувах:

(Деян. 6: 10, 12, 57-60): В това време множество настървени…влязоха в препирня със Стефана; 
…ала не можеха да противостоят на мъдростта и духа, с който той говореше. И подбудиха народа, стареите и книжниците и, като го нападнаха, грабнаха го и заведоха в синедриона…

…И хвърляха камъни върху Стефана, който се молеше и думаше: Господи Иисусе, приеми духа ми! И, като коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях! И като каза това, почина.

***

Гарванът грачи грозно зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

***

Тогава видях как моят дякон каза:

(Деян. 6: 56): …ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога.

Тогава Бог му каза: «Дяконе приступи!»