Еко, християнството и религията на „черния пазар”

„На Дж. К. Честъртън често се приписва наблюдението: „Когато човек престане да вярва в Бог, той не вярва в нищо. Вярва в каквото и да е.” Който и да е авторът на това изказване, той е бил прав. Отредено ни е да живеем в скептична епоха. Всъщност, ние живеем в епохата на възмутително лековерие.

„Смъртта на Бога” или умирането на християнския Бог е придружено с раждането на множество нови идоли. Те се размножават като зараза по тялото на Християнската църква – от странните езически култове и секти, до псевдо-християнските суеверия в „Шифърът на Леонардо”.

Изумително е как много хора възприемат тази книга буквално и мислят, че изложеното в нея е истина. Нейният автор, Дан Браун, несъмнено си създаде легион от ревностни последователи, които вярват, че Иисус не е бил разпнат, че се е оженил за Мария Магдалена, станал е крал на Франция и е основал собствена версия на ордена на франкмасоните. Днес много хора посещават Лувъра, за да видят „Мона Лиза”, само защото тя заема централно място в книгата на Дан Браун.

Пианистът Артур Рубинщайн веднъж бил попитан дали вярва в Бога. „Не. Не вярвам в Бог. Вярвам в нещо по-велико”, отговорил той. Нашата култура страда от същата тенденция: съществуващите религии не са достатъчно „велики”; изискваме от Бог нещо повече от съществуващите представи, които християнската вяра ни предоставя. И се обръщаме към окултното. Така наречените „окултни науки” не разкриват автентични тайни: те обещават „нещо тайно, което обяснява всичко”. "Преимуществото" им се състои в това, че всеки човек сам попълва „тайната” със съдържанието на собствените си страхове и надежди.” (1)

Това, което привлече вниманието ми в статията на Еко, беше сходството между неговата загриженост и безпокойството, изразено от проф. Шантал Делсол в „Падналият Икар” (ISI, 2003). Приликата между някои от бележките на Еко и описанието на Делсол за потиснатите и изоставени форми на религия беше поразителна. Това ми се стори особено любопитно, защото тъкмо бях прочел „Падналият Икар” и мисля скоро да публикувам коментар по нея. Тя открива, че на повечето религии им липсва нещо, но не защото не могат да привлекат вниманието на модерните хора, а защото не могат да изразят „абсолютното”. От тълкуванието на Делсол излиза, че никоя религия не може да предаде „абсолютното” – което ни връща към най-жалкия вид агностицизъм.

Прозрението, че в епоха на отстъпничество и протести срещу традиционните духовни власти всяка безсмислена глупост се превръща в последната модна духовност, не е изненада за никого. Не е случайно, че фантазиите на Парацелз процъфтявали през Ренесанса, както отбелязва Луис десетилетия по-късно; че приливът от суеверия, магия и магьосничество бележи зората на модерната епоха и че рационалистите на Просвещението идеализирали някои суеверни народи на базата на тяхната най-висша добродетел: че са не-християни. Социалните промени провокират промени в религиозния живот, в чиято сфера модернизаторите и реформаторите осъществяват най-важните си и разрушителни искания.

Примерът на Еко за материалистите на 19 в. е показателен за това какво правят хората, за да намерят смисъл, когато съвсем съзнателно са напуснали кораба на Вярата и са оставени сами на себе си. Еко не разбира нещата по този начин, всичко това му звучи абсурдно, подозирам не в смисъла, който Тертулиан влага, когато казва „Credo quia absurdum”: „Вярвам, защото е абсурдно”. Да си представяш, че вярата в Бога и Неговите проявления се подчинява на абсурда подчертано е страдание, което принадлежи на модерните времена (а Еко определено изповядва своята принадлежност към Просветлението).

Рационалистичните възражения срещу „абсурдността” на религията, особено на християнството, от доста време ми звучат като оплакванията на разочарованите деца в училище, когато не могат да разберат веднага някоя сложна идея. Те биха казали: „Този предмет е безсмислен и тъп и няма никаква стойност за мен”. Това, което действително потиска тях (и всеки, който се сблъсква с подобни трудности) е, че неспособността им да разберат разкрива собствените им недостатъци и провали, което не винаги е много приятно. Не е чудно, че в ерата, когато изповядването на християнската вяра се превърна в незадължително, много хора от християнския свят се отказаха от нея, избраха друга религия или най-малко предизвикателните парченца от извращения на вярата.

На практика, това не се различава много от реакцията на студентите, за които изучаването на класически езици вече не е задължително, или на тези, за които е възможно да завършат училище по хуманитарни науки с почти нулева подготовка по математика и точни науки, както и на онези, на които е позволено да пренебрегнат по-голяма част от историята само защото я намират за „скучна”. Когато студентите постъпват така, не казваме, че учебната програма е „твърде голяма” за тях или че изучаването на тези неща не е много важно. По-скоро казваме, че училищното ръководство съвсем е загубило ума си и е предоставило на невежите студенти възможността сами да решават кое е най-добро за тях. С цялото ми уважение към християнството, Западът отдавна е достигнал до точката, в която е възможно да преминеш през живота без да ти се налага да посещаваш „лекции” или да демонстрираш каквото и да било разбиране.

Странно е, че Еко твърди, че хората от Запада намират християнската (или коя да е друга) религия за „недостатъчно голяма”, когато на мен ми се струва, че надеждата на рационалистите и просветителите винаги е била да сведат съществуването до нещо, което се разбира от само себе си. „Чудното” не му харесва не защото е недостатъчно, а защото не може да бъде контролирано и обяснено. С неговото липсващо чувство за рационалност и нищожно разбиране за дълбочината на човешката природа, просветителят заключава, че не съществува нещо, което той не може да демонстрира и разбере с едно от многото си умения. Това напомня на човек, който по своя воля е поставил превръзка на очите си, а след това наказва всеки, който говори за цветове и светлина. Пророчеството го обижда – не защото посланието му е незадоволително или невярно, а защото постепенно усеща, че той, с цялото си знание и рационалност, не е бил избран да предаде съобщението.

Християнството винаги е изглеждало „много голямо” на евреите, гърците и модерните хора, заради „неприличните си и опасни” искания. В отвръщането си от Бога просветителите, с техните присмех и обиди към християнството, несъзнателно са признали универсалния характер на Истината и безграничното могъщество на Онзи, до Когото не са могли да се домогнат. Наложило им се да омаловажат и осмеят това, което стои по-високо от тях самите и което не могли да овладеят.

(1) Умберто Еко за „Дейли Телиграф”