„Заспали от тъга“

След като е измил нозете на учениците Си в една горница в Йерусалим – нещо, което е трябвало да извършат слугите, но те не са го направили; след като е предсказал предателството на един от дванайсетте, след като е усетил оскърблението и горчивината им, след като са изяли пасхалното агне, след като е преломил хляба – Неговото тяло, след като всички са пили от виното – Неговата кръв, след като за пореден път е обяснил на учениците си какво Му предстои и те за пореден път изглежда не са го проумели (та кой ли човек в тяхното положение би могъл да си представи невъобразимото!), след всичко това те – според евангелиста Матей – изпяват благодарствена песен и се отправят към Елеонската планина. Дванайсет са. Юда се е изнесъл още по време на вечерята. Той е имал работа. Имал е да вземе едни пари срещу една услуга.

Вярата, че Иисус е „изпратен от Отца” ту е връхлитала учениците Му с пълна сила, ту се е оттегляла от тях изцяло. В такива моменти на оттегляне те оставали с един човек, чиито думи и дела абсолютно не проумявали. Не проумявали и какво правят самите те с този човек, защо Го следват, защо вървят след Него. Вероятно са се чувствали подлъгани от неясното обещание за някакво мъгливо царство, което изглеждало доста призрачно. Вероятно именно в такъв момент „без вяра” предишния ден Юда е сключил сделката. Именно затова той е излязъл по време на последната вечеря.

Сега вървят към планината. Разстоянието не е голямо – два-три часа път. За тях – свикналите да вървят по цели дни – това не е далеч. Вървят в мълчание – най-вероятно заради умората и заради думите Му. Те са крайно объркани от думите на Учителя си и не могат да се справят с бъркотията в главата си. Не могат да се справят с тревогата и бъркотията в главата си и със страш ната интуиция, която се е появила по време на вечерята около хляба и виното. Затова вървят в мълчание. Не задават въпроси, не разговарят, излизат вече при крайните квартали на града, вървят по кривите, тесни, миришещи улички и тръгват по прашния път към планината. Нощта е безлунна и беззвездна, натежала от озон и електричество като пред буря, небето се е свлякло, притиснало е градината, тревата, дърветата, като че ли им е отнело правото да съществуват. Всичко е напоено с тревогата, с предчувствието за смърт и безсмъртие в онези редки мигове, когато те се сливат в едно, когато вътрешното става външно и лявото дясно и горното долно. Учениците вървят след Него към планината в мълчание, като че ли разрязват тъмнината на онази нощ, тъмнината на онази нощ е от плът и от кръв, живо същество, ако се заслушаш, можеш да чуеш диханието му, можеш да го докоснеш с ръка. Би могъл да побегнеш от страх в такава нощ, но няма да има къде, защото диханието е навсякъде, предчувствието за убийството – навсякъде, страхът от смъртта е по цялата земя, светът още не знае да не се страхува, няма нищо друго освен страх, освен че човекът е сам, съвсем сам в нощта и в тъмното по пътя към планината, със злокобното предчувствие за предателството, за смъртта, лабиринт, в който няма утеха, този страх просто трябва да се търпи, трябва да се живее с него, докато не ги облъхне прохладата на планината, докато не ги поеме нейната тишина, докато не намерят в нея мястото си за пренощуване, докато не дойдат сънят и забравата, само те могат да ни спасят, какъв парадокс, да можем да бъдем избавени само от съня и забравата. Това е вероятно, което учениците, които все още не са светци, мъченици, апостоли, са си мислели или по-скоро са усещали. Въздухът, облаците, червеникавата пясъчна пръст, нощта, терпентиновите дървета, маслините, тъмнозелените им листа – всичко излъчва усещането за предстояща смърт. Но чия смърт – Неговата ли? Или покрай неговата – и тяхната? На най-преданите, най-любимите, най-чувствителните Му ученици? Знаели са със сърцата си за предстоящата смърт. Да, сърцата им са знаели, не разумът. И толкова по-зле, защото сърцата са винаги по-важните, те не грешат. И в сгъстения мрак по пътя към планината те продължават да вървят с тази яснота и сигурност за нечия смърт, примесени с горчилката от препирнята по време на вечерята (кой бил по-горен от другия!) и с изумлението от измиването на нозете им. Не можели и не можели да проумеят как Той станал, съблякъл горната си дреха, препасал се с убруса, налял вода в умивалника и започнал да мие нозете им и после да ги избърсва. Били са напълно съсипани, съкрушени, смазани. Нещата не можели да се подредят в никаква видима логика. Той им бил обещал Царство и Трапеза, а сега говорел, че щял да бъде убит – тогава какво Царство, каква Трапеза. Бил „изпратен от Отца” – как тогава Отец Му ще допусне да Го убият? И след като Самият Той знае, че ще бъде убит – тогава защо не побегне, защо не направи план за бягство, най-малкото – защо не се скрие някъде? Всичкото това объркване по пътя към планината, заедно с умората, предчувствията, задуха, небето като че ли затворено, буря, която не идва, облаци – все по-ниско над нагорещената земя, скали, които на другия ден ще се пропукат, чакали, които вече започват да вият в пустинята. Най-накрая ги облъхва прохладата на планината, най-накрая стигат подножието . Осем от учениците Му остават да пренощуват тук. На останалите трима – Петър, Йоан и Яков – Той казва да дойдат с Него в Гетсиманската градина. Значи още поне половин час път. И пак не говорят, пак мълчат. Чува се само шумът от стъпките им по пътеката. Съвсем тихо е, съвсем задушно, съвсем сгъстено, като кръв.

Отново са тези тримата – Петър, Йоан и Яков – свидетелите и на Преображението. Отново Той избира тях тримата – най-чувствителните, най-преданите, най-близките – за да ги вземе със Себе си в градината.

Него Го е страх. Така, както всеки от нас би се страхувал от предстоящите мъчения, от предстоящата смърт. Но без грозната паника, без злото мълчание, без отмъстителното вцепенение пред лицето на смъртта. А само съвсем тихото: „Душата ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни с мене”. Само тези думи. Само тази молба – като един човек на друг човек – страх ме е, остани с мен, нека да държа ръката ти, нека да гледам очите ти. Имал е нужда от тях тримата около себе си, от пръстите им по челото си, които да избършат потта, останете тук и бъдете будни с мен, помолва Той най-преданите си, най-чувствителните си, най-любимите си. И се отдалечава на един хвърлей камък. И се моли. И се връща обратно при своите приятели. Иска да е сред тях, между тях, защото знае – Юда вече върви с римските войници, стига до крайните квартали на града, вървят много бързо и внимателно по кривите, тесни миризливи улички, за да не събудят йерусалимските граждани, за да не предотвратят залавянето Му – Иисус иска още за малко да бъде с най-верните си ученици, имал нужда нещо да му кажат, в този страшен миг поне нещичко да му кажат, една дума, дори да не му казват нищо, само да подържат ръката му, дори да не държат ръката му, само да са около него, само да бъдат будни! будни! дори не да се молят, а само будни! насядали в тази задушна, пуста, безконечна нощ на тревата между маслиновите дървета.

Но не. Те са заспали. Най-преданите, най-чувствителните, най-любимите в този момент спят.

„Толкоз ли не можахте един час да стоите будни с Мене?”, е Неговият упрек. Те се надигат вероятно на лакът, поглеждат го със сънливи очи, с упоено от съня съзнание, проумяват, че не са изпълнили молбата Му, усещането за смърт ги затиска отново, тревогата и тази мътна, неподвижна нощ отново ги блъскат, „Бъдете будни и се молете”, повторно ги помолва Той и пак се отдалечава на разстояние колкото един хвърлей камък от тях. И отново започва да се моли със същата покъртителна, съкрушаваща молитва. Задухът и тъмнината се сгъстяват, небето се свлича върху земята, небето знае трите дни, които предстоят, не заспивайте, бъдете будни в тези мигове, които остават, събудете се и бъдете с мен, защото след малко ще бъда предаден, разпитван, хвърлен в тъмница, осъден, осмян, обругаван, ще бъда бит, ще бъда ръган, оплюван, блъскан, ще бъда разпънат заедно с беззаконниците, проумейте най-накрая какво ми предстои, бъдете будни, молете се заедно с мен! молете се заедно с Него, молете се за Него, не го оставяйте съвсем, съвсем сам на тази земя, чувството за неизбежност, чувството за жертва, чувството, че е човек и не е човек едновременно, чувството, че би помолил Отца си и Отец Му би Го спасил от предстоящата смърт на престъпник, но не, той не го моли за това, той ще постъпи по волята на Отца си, ще изпълни предначертаното, ще се напълнят предсказанията и се връща отново при своите приятели, връща се именно при тях, защото Аз нямам майка и баща на тази земя. Нямам братя и сестри. Нямам дом и родина в този свят. Моето царство не е от този свят, Той има само своите ученици, ближни и тези най-близки, най-предани, най-чувствителни трима приятели.

И те отново са заспали! За втори път заспали!

Евангелистът Лука добавя: „заспали от тъга” (Лука 22:45). „Намери ги заспали от тъга”.

Над целия кошмар на тази нощ – непреодолимото желание за сън! В момента на онази молитва, на кървавата пот, на приближаващите се римски войници, на предстоящата смърт – това потресаващо заспиване! Никой писател не би могъл да измисли подобен изумителен психологически детайл. Това е описанието на самия живот, той винаги е отвъд всяко въображение. Това абсурдно заспиване, което е в състояние напълно да ни отчае от човешката ни същност. Да, ние сме такива. На нас ни се приспива. Ние се объркваме от толкова много отвъдни и Божи неща.

Но как изобщо може да се заспи от тъга? Евангелистът Лука се опитва да ги оневини ли? Или казва истината?

Не, не са Го предали, не са Го изоставили, не са престанали да Го обичат с това свое заспиване! Просто не са издържали повече на непроумяването, на предчувствието за смърт, на неяснотата, на задухата, на съсирилата се нощ, на предателството, на кървавата пот.

Кой от нас би издържал трагедията, която е започвала да се случва в сърцето на онази най-дълбока, най-черна нощ?

Мракът от следващия ден, мракът от следващия ден между шестия и деветия час вече е бил в сърцето на тази нощ, в която най-чувствителните, най-преданите, най-близките Му са заспали.

Тъмнината на разпъването, на мъките Му е витаела тогава над градината; тази тъмнина, дошла от дълбините на невинната жертва, тази тъмнина, изтръгната от сърцето на Отца, тази тъмнина, така наситена с Неговото страдание, както онзи сюнгер, напоен с оцет, когато поискал да пие, тази тъмнина, която на следващия ден в края на деветия час раздрала храмовата завеса, напукала скалите, отворила гробовете, ето на тази тъмнина Петър, Йоан и Яков не са издържали и са заспали.

Има нещо толкова истинско и затрогващо в това заспиване, че започва да ни боли.

Само съвсем малките деца, ненаучили още думите и значението им, изтощени до крайност от своя плач пред враждебността и необятността на света, заспиват прегърнати в майките си, заспиват от тъга.

Само влюбените, притихнали доверчиво, бързат да заспят един в друг, защото колкото по-голяма е насладата, толкова по-дълбока е и тъгата след нея.

Само умиращият на леглото си, обърнат с лице към стената, обърнал гръб на този свят, бърза да заспи, бърза да заспи и заспива от тъга.

Тъгата по Неговите рани – най-дълбокото в нас самите.

От тъга по раните, които ежедневно Му нанасяме – и ние заспиваме – в края на всеки един ден или нощ все пак всички ние заспиваме. Рано или късно заспиваме, защото не издържаме – на будността, на молитвите, на предчувствията, на нощта – заспиваме и ние като Петър и двамата Зеведееви синове – заспиваме от тъга.

***

Теодора Димова е завършила английска филология в СУ „Климент Охридски”. Работи като редактор в програма „Христо Ботев” на БНР. Автор на пиесите Без кожа, Змийско мляко, Любовници, Кучката, Игрила, поставени в различни театри из страната и чужбина. През последните няколко години излязоха романите Емине, Майките и Адриана. През 2006 г. Майките получи Голямата награда за източноевропейска литература на KulturKontakt и Wieser Verlag, Австрия. Предлаганият текст е откъс от новия роман с работното заглавие Марма, Мариам.

Списание Християнство и култура, бр. 9 (32), 2008 г.