Защо, Отче?

Този текст беше написан преди няколко години след катастрофалното земетресение в Хаити. Сегашната трагедия в Непал и продължаващите страдания на милиони хора в Третия свят ме карат да се върна към него.

Въпреки всички доводи на разсъдъка, това земетресение оставя неволно усещането за някакво зверство, за нечие тъмно, грозно злодеяние. Християнин съм, но признавам, че след събития от този род моята вяра и моят свят се оказват в развалини… Ударът беше нанесен с безмилостността на Молох. Адът се изля върху една от най-бедните нации на планетата – клетници от бедна, мизерна страна, хора от Третия свят, – и превърна живота им в развалини. Какво е това: наказание? Предупреждение? Вразумление? За какво, срещу кого, от какво? Има ли смисъл в абсурда? Като някакво чудовище се нахвърли нашата зверска планета върху най-клетите си обитатели, помитайки жалките им постройки, паянтовите им градове – и когато челюстите на земята се затвориха, те бяха пълни с кръв, натъпкани догоре с трупове на мъже и жени. С телца на деца…

След такива събития обикновено скръбта и негодуванието ни задушават. Искаме отговор за това грозно дело от – не знам и аз от кого – от съдбата, от провидението, от небето… Дори най-набожните размахват неволно юмруци срещу онова, което е Там –

вдън вселенските бездни,
беззвездни,
железни –

каквото и да е То: Бог или Великото Нищо – и крещят безсилните си упреци срещу Неговото вечно, вледеняващо, влудяващо човека мълчание.

Преди време теолозите питаха: възможно ли е християнство след Аушвиц? Днес неволно се питаме: възможна ли е вяра след Хаити (или Непал)?

Никога човекът не е искал да се примири с това, че съдбата му е само зар в играта на абсурда. Лишено от Бога, това създание ще се върне към изходното си определение, дадено му някога от Платон: безкрила двунога твар без пера. Без Бога човекът е най-мизерното същество на земята. Той няма приятели; една тъмна, спотаена враждебност се стеле незримо край него като край нещо, изпаднало от космичния ред, и затова стихиите сякаш изпитват задоволство, когато им се удаде да го смажат; откъснал се от битийната цялостност, в която всички неща изпълняват послушно предназначението си, той е навсякъде само пришълец и винаги само сирак и самотник, ако не и враг. Трусовете и другите изблици на стихията показват това на човека. Неговият разум е достатъчен, за да познае смъртта, крайността и абсурда, но безсилен да направи нещо срещу тях. Разумът, славата на човека, е и неговото най-голямо проклятие: с него той вижда своя край, скрит от очите на всички други създания – и трябва да живее с това. Този товар тегне над всеки миг от съществуването му. Горестен парадокс е фактът, че въпреки цялото му могъщество светът на човека е винаги много по-несигурен и мъчителен от света на заека, риса, коня, – на всяка жива твар на тази земя.

В този свят ние сме сираци и нищо в него не ни задоволява. Човекът не е нужен на никого, освен на своя Отец.

Затова ние вярваме в Него и очакваме да видим Лика Му от “бездните“. И плачем, когато от ръката Му се изсипва не благодат, а ужас.

Защо, Отче?

Неблагодарна ли е човешката твар? Защо, когато Ти ни даваш изобилно и всеки ден Твоята светлина, вода, въздух, живот, ние не хвърляме своите въпроси в лицето Ти и не Те питаме с какво основание го правиш, – но когато ни трошиш като глинени грънци, ние възставаме и искаме да се съдим с Тебе?

Да, Отче! Не сме достойни Твои чеда и сигурно си прав да ни вразумяваш. Но защо някой път ръката Ти се стоварва не върху силните и жестоките, а върху слабите и мизерните? Отново вечният въпрос на Альоша Карамазов: струва ли си светът страданието на дори и само едно невинно същество…

Защо, Отче?

Снимка: EPA/БГНЕС