Защо сме в Църквата?

Свещ. Ясен Шинев

Ние сме в Църквата, за да се спасим. Всичко друго е на заден план и въпреки своето значение придобива второстепенен характер. Основната цел, истинската ни задача е ясна – да намерим спасение за душите си от оковите на този свят и да се подготвим за пребиваване в царството на блаженството и вечността. Там някъде отвъд и завинаги. За да бъдем достойни да застанем отдясно на Христос, заедно с всички светии и праведници от „создание мира“ досега. Това е най-важното. Всичко останало няма толкова голямо значение. Можем с него, но можем и без него!

Ние не сме в Църквата, за да станем „добри хора“. Да, най-вероятно ще станем такива, по-добри отпреди, защото сме се помирили с Бога, приели сме Неговата всепроникваща благодат и отразяваме Нетварната светлина, но това не е нашата първоцел. Защото да бъдеш християнин не означава просто да бъдеш добър човек. Подобни личности има във всички религии и атеистите понякога са такива. Измежду тях има изчистени характери, красиви души, искрени приятели, които помагат на околните, умеят лесно да прощават и пръскат светлината на истинското добро чрез своя пример. Но това не е достатъчно, за да се спасят, ако не са познали Спасителя Христос и нямат никакво отношение към Него. Във великата си милост и бликаща любов Той ще положи душите им на светло място, заради онзи нравствен закон, който носят в съвестта си. Но те няма да бъдат част от избраниците Му…

Ние не сме в Църквата, за да намерим утеха и спокойствие от стихиите на този враждебен свят. Майката Църква е велика утешителка в скърби, помощница в житейски беди, но не това е нейната свята, духовна мисия. Защото утеха и спокойствие, по един по-различен и съблазнителен начин, бихме намерили и в света на езотериката или в методите на психологията. Те предлагат примамлив, призрачен свят, където душата губи усещане за реалност, свят, който я успокоява, но я обезценява и приспива. Той не преподава Христос и пътищата му не водят до рая. Ние се отпускаме и успокояваме, с цената на всичко и често въпреки всичко, но без ясен, светъл ориентир и стожер на добродетелта. А после пак се потапяме в калните потоци на битието и се хвърляме в боя, в неспирна битка за мястото си в този паднал свят. После пак и пак тръгваме по широкия път към ада.

Ние не сме в Църквата, за да се излекуваме. Да, тя е „вечната Витезда“, незаменима лечебница, изцеляваща всяка “болест и немощ“, и рецептите ѝ са вечни и неотменими. Тя лекува най-добре, но това не е задължително. Всемогъщият и Всемилостив Бог, Който диша и тупти в нея, решава кога, как и дали въобще ще стане това. Никой не знае Неговия дълбок промисъл. Има хора, които цял живот са болни. Въцърковени и верни християни, които следват всичко, което духовниците им препоръчват, но продължават да страдат до последен дъх и това е за тяхно смирение.

Ние не сме в Църквата, за да бъдем щастливи. Тя, като висше откровение Христово и майка на вярващите, не носи елексира на щастието, а ключа към вечния живот. Спасителят Христос на никого не обещава лично благополучие и безметежност в този свят, пронизан от болка и несправедливост. Напротив – ние влизаме във война с невидими и видими врагове, които ни връхлитат непрекъснато и от всички страни. Въвлечени сме в неравна схватка на два фронта – външен и вътрешен, облечени с Божието всевъоръжение и с Неговото победоносно име на уста.

Кой от светиите е намерил щастие тук, долу, в земята на сенките, в студената прегръдка на този свят? От гледна точка на своевременността е силно казано да твърдим, че всички са били “щастливи“, по-скоро са били доказано нещастни. Нещо повече – луди и объркани хора. Бичувани, осмивани, оскърбявани, лишавани, умъртвявани, но така са очистили, просветили и най-важното – спасили жадните си души!

Ние не сме в Църквата, защото сме “социални аутсайдери“. Това твърдят онези, отвън, които не познават нейното свято учение. Тя не е приют за отритнати и неразбрани мечтатели, идеалисти, непригодни за суровата школа на живота. В нея е имало, има и винаги ще има личности от различни съсловия и прослойки, признати и уважавани в обществото, заможни и предприемчиви, гъвкави и прагматични, които добре познават царството на кесаря и живеят в него. Познават го, но не го приемат. Владетели и управници, властимащи и знаменитости. Те са всякакви, но носят в себе си жаждата да напоят душите си с живата вода на словото Божие, водени от надеждата да се спасят.

Ние не сме в Църквата, за да не останем сами. Прекрасно е, че срещаме сродни души, които също като нас търсят и намират радост и утеха в нейното тихо пристанище, общуват свободно и благодатно. Това, макар и похвално, не е задължително. Светата Църква е съборна и ние всички сме братя и сестри, осветени членове от Тялото Христово. Но е имало и има много хора, които са повярвали и приели да следват тесния път към несъкрушимото Царство, решили да пребивават в самота и отшелничество. Те са се отдалечили от суетата на света и принасят плодове в полза на целия човешки род. Това са истински герои от предните окопи в битката с врага и неуморими труженици на молитвата. Те светят като фарове на брега за всички, които плуват в бурните стихии на морето на живота. Презрели известност и слава, далече от всякаква суета и желание за себедоказване по законите на света.

Ние сме в Църквата, защото искаме и сме намерили алтернатива на този свят, който не само не ни стига, но и ни задушава с потискащите си претенции. Ние сме в него, но не сме от него… Своевременни, но и несвоевременни, посипани с прах от земята, но отвъдни… Там, горе, е нашата родина. Всеки от нас може да изрече дълбоко в себе си: “О, Господи, аз съм Твой раб, аз съм Твой раб и син на Твоята рабиня. Ти счупи моите окови“ (Пс. 115:7).

Ние сме в Църквата, защото искаме да спасим опустошените си от греха души и да ги потопим в бликащата благодат Божия. Потърсили сме я с желанието да се освободим от оковите на битието и сме заживели Неговото царство още тук, в този видим свят, след като сме възприели Неговото свято учение и то гори като печат в сърцата ни. Водени от отчаяние, но и искрено съкрушение, като блудни синове и дъщери сме приети от нашия милостив баща. Навели сме главите си, но сме вдигнали очи, изпълнени със сълзи и очакване за помилване, след като сме осъзнали нашата немощ. Добри или лоши, достойни или недостойни, но призвани, всички сме на кораба на спасението – светата Църква.

Колкото и да е силна бурята и ветровете да ни връхлитат от всички посоки, знаем и вярваме, че кормчията Христос ще ни води и ще ни отведе в правилната посока. Ние сме на правилното място, с правилните хора и пътуваме, за да достигнем до тихото пристанище – Неговото царство. Имаме всичко – Неговото слово, светите тайнства и вечното лекарство – светата Евхаристия. Ставаме и падаме, в непрестанен трепет, очакване и борба освещаваме нашите души и тела, за да се опитаме да бъдем Негови приятели и икони Христови. Затова сме в Църквата.