За едно православно дело в Милано. Сто и двайсет години от смъртта на Верди

Мнозина от вярващите сега ще попитат – и Верди ли е наш? Не бързайте да мислите за някаква тайна принадлежност на великия композитор (от чиято смърт на 27 януари се навършиха 120 години), към православието, все пак Италия е католическа страна с дълга история.

Искам да отбележа и това, че не става дума за родната ни църковна община „Св. Амвросий Медиолански“ в Милано, ръководена от о. Стефан Димитров, която заслужава подкрепата и уважението ни, но настоящият текст не е свързан с тази енория.

Знаем, че в основата на православието е залегнало убеждението и вярата ни, че то е вероизповеданието, което по правилен начин слави Бога. Ще ми се да задам въпроса – а дали като научиш катехизиса, вече може да се наречеш православен? Достатъчно ли е да знаеш много от истините на християнската вяра, на Православието, за да се считаш за такъв?

Според св. Софроний Сахаров „православието представлява научаване на пътищата на вечния живот“, а това научаване няма как да бъде само книжовно. Православие, което стои само между дебелите корици, би било изкривено и подценено от нас – нещо, което влиза в  противоречие с вярата ни в неговото величие.

Знаем, че за да бъде жива вярата ни, тя трябва да е съпроводена от дела. За да не изповядваме схоластичен вид православие, е нужно да имаме и поведение, съответстващо на убежденията ни. За това говори още св. апостол Яков: „Защото както тялото без дух е мъртво, така и вярата без дела е мъртва“ (Иак. 2:26).

Сега за Милано и Верди.

През 313 г. в Милано императорите Валерий Лициний и св. Константин Велики подписват едикт, позволяващ свободното изповядване на вярата от страна на християните. 60 години по-късно градът приема за свой епископ светителя Амвросий Медиолански (който е и негов покровител), с чието име свързваме немалко значими трудове – както книжовни, така и на дело.

Като споменаваме за подписващи императорски ръце, няма как да не отбележим, че в същия този град, в трапезарията на манастира Санта Мария деле Грацие, повече от хилядолетие след появата на Миланския едикт, друга ръка, принадлежаща на един истински император на изкуството, рисува може би най-известния стенопис в света – Леонардо да Винчи и прочутата му Тайна вечеря.

За какво православно дело в Милано искаме да ви разкажем? И какво общо има това с големия майстор на италианската оперна музика Верди?

Роден  през 1813 г. в селцето Ронколе, Джузепе Верди е кръстен и възпитан в католическата вяра (това не му е пречило да критикува тогавашното духовенство). Няма да се впускаме в биографични подробности за композитора, оставил 26 опери, духовни и инструментални произведения – една справка в някоя музикална енциклопедия или интернет ще бъде достатъчна.

Делото, за което говоря, се намира в центъра на Милано – Домът за пенсионирани музиканти, построен от Джузепе Верди (чиято статуя се намира пред дома), функциониращ вече 120 години. Известен като Каза Верди, домът, приютяващ възрастни оперни певци и музиканти в неравностойно положение (първият по рода си), е построен през 1899 г. След като е завещана от Маестрото, сградата на дома става собственост на благотворителната фондация „Почивен дом за музиканти“. Верди пише: „От всичките ми произведения най-много обичам дома, който построих в Милано, където да приютя възрастните оперни изпълнители, които не са били облагодетелствани от съдбата или които на младини не са имали добродетелта да спестяват.  Бедни и много скъпи спътници в моя живот!“

Верди завещава и приходите от авторските права на всички свои произведения за издръжката на дома. В завещанието си, сред всичко описано, което дарява  на дома, той добавя и: „Всички мои авторски права в Италия и в чужбина върху всички мои произведения, включително процентите, които ми се полагат в зависимост от съответните договори за отстъпване на тези права.“[1]

От 1962 г. финансирането на дома е поето от дарители и италианската държава. Интерес представлява фактът, че Маестрото е пожелал домът да започне да функционира след смъртта му, за да не се чувстват обитателите му длъжни да му благодарят. Така и става – Верди умира през 1901 г., а домът отваря врати година по-късно.

Сградата на дома е паметник на културата, като в нея има оперна зала, концертни и репетиционни зали, кабинети, в които възрастните музиканти преподават на студенти или на частни ученици, библиотека, ателиета за хоби занимания – приложни изкуства, живопис, калиграфия; галерия с произведения на изкуството. В криптата на дома почиват тленните останки на Верди и втората му съпруга, певицата Джузепина Стрепони.

Както казахме, Верди е считал този дом за най-хубавото си произведение. И това е казано от човек, за когото музиката е била номер едно. Най-вероятно той е сметнал, че над всичко в живота грее човещината и усмивките на обитателите на дома, които добавят незаменим блясък към музикалния интериор на зданието. И няма как да не повярваме на човек, за когото Библията е била винаги любимо четиво. Представяте ли си – всички тези поколения възрастни музиканти, които намират утеха в старините си, занимават се с това, което обичат – музикалното изкуство, и могат да водят почтен живот. Как да не се възхитиш на това дело – 120 годишна история на дом, осигуряващ достойни старини на хора, които го заслужават. Това е истинска грижа за човека. Защото знаем, че Бог е любов, и този, който върши дела на дейна любов, се уподобява Нему. Как да не се възторгнеш пред скромността на Верди, който не е искал лична благодарност за добрината си; човекът, за когото се смята, че не е бил особено религиозен, но който на практика спазил Христовите думи: „А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“ (Мат. 6:3).

Знам, че някои биха казали: авторът на текста забравя за мисията на Църквата, която е повече небесна отколкото земна, и ни занимава със социални въпроси. Но такива въпроси е повдигал и Спасителят – припомнете си притчата за милостивия самарянин, в отговор на въпроса на законника (Лук. 10:25-37). Тук Христос хвали състраданието на самарянина към пребития и ограбен човек, а не безразличието на свещеника и левита, които минали покрай лежащия, погледнали и продължили по пътя си; не направили нищо за болното тяло на човека, нито оставили пари на съдържателя на странноприемницата, за да се погрижи по-нататък за него. И какво казва Спасителят на законника в края на тази поучителна история: „иди и ти прави също така.“

Само като си помисля какви домове за стари хора има в православната ни страна и какво е качеството на живот в много от тях. Както казва журналистката Емилия Милчева: „в домовете на България, предназначени за грижи за хора с някаква степен на увреждане, може да се снимат филми на ужасите.“[2] Колко хора, заслужили спокойна старост, не я получават. И знаете ли защо? Защото такива като Джузепе Верди не са много. Да, той е бил горд, бил е националист (съвременниците му го наричали „Маестрото на италианската революция“), но е мислел за другите, но не само на думи – това всички го можем.

В тази връзка ми се ще да си припомним и за големия ерудит св. Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска (един от тримата светители отци на Църквата, заедно с Григорий Богослов и Йоан Златоуст, чиято обща памет чествахме на 30 януари). Живял през 4 век, светителят Василий, освен прекрасен църковен писател и богослов, е развивал и сериозна социална дейност – създал е безплатни приюти за сираци, възрастни, болни и бездомни – т.нар. Василиада.

Св. Василий Кесарийски и Джузепе Верди – сякаш отдалечеността им един от друг във времето е компенсирана от общата им черта – величието. И двамата велики в това, което са обичали, и двамата велики в делата си – единият във вярата и богословието, другият в музиката. Но велики и в нещо, което касае всички ни – грижата за човека.

Искам да споделя с вас последните изречения от завещанието на маестро Верди, написано лично от него на 14 май 1900 г.:

„Нареждам погребението ми да бъде скромно и да се извърши призори или в часа, когато камбаната бие за Богородичната молитва вечер, без песнопения и музика.

Не искам да се пращат съобщения за смъртта ми по обичайните формули.

В деня след смъртта ми да се раздадат на бедните в село Сант ҆ Агата[3] хиляда лири.“[4]

Верди се е обезсмъртил не само с музикалните си произведения, но и с грижата си за най-малките Христови братя. За финал ще приведа едни думи на големия православен проповедник митрополит Антоний Сурожски: „На Страшния съд (…) Господ нищо няма да ни попита за нашата вяра, за нашите убеждения или за това как външно сме се стараели да Му угодим. Той ще ни попита: били ли сте вие човечни – или не сте били?“[5]

Използвана литература:

• Гати, К. Верди. С., 1988.
• Ефименко, А. Верди, католическая церковь и современные рецепциы оперы „Дон Карлос“(Мюнхен/ Залцбург 2013), operanews. ru, 16.12.2013 г.
• Желева, Б. Каза Верди – най-голямата творба на Джузепе Верди, inspiro-bg.com, април 2015 г.
• Золотых, А. Джузеппе Верди, belcanto.ru, последно посещение: 15.10.2020 г.
• Митрополит Антоний Сурожски. За страшния съд, mitropolitanthony.blogspot.com, 06.01.2014 г.
• https://www.casaverdi.it/en/

Casa di Riposo per Musicisti, en.wikipedia.org, последно посещение

Бележки:

[1] Гати, К. Верди. С., 1988, с. 637.

[2] Милчева, Е. Домовете, в които вегетират нашите майки и бащи, dw. сom, 03.01.2020 г.

[3] В село Сант ҆ Агата Верди е имал вила, която обитавал в продължение на 50 години.

[4] Гати, К. Верди. С., 1988, с. 638.

[5] Митрополит Антоний Сурожски. За страшния съд, mitropolitanthony.blogspot.com, 06.01.2014 г.