„Иди в болницата!“

В житието на св. Йоан Кронщадски има един много поучителен епизод. Веднъж този бележит руски боговидец отслужил водосвет в голяма психиатрична клиника близо до столицата. Когато излизал от сградата, го срещнал един от болните и откровено го попитал: “Батюшка, кажи ми, ти някога благодарил ли си на Бога, че си се родил със здрав разум и не си попадал на такова място?“ Тези думи били изречени с толкова искреност и простота, че не само накарали духовника да се замисли, но и дълбоко го разтърсили. Тогава той си дал сметка за изключителното благоволение на Бога към него и особено за най-безценния дар – здравето. Това е поука за всички нас, обикновените и грешни християни, духовници или миряни, които нямаме нито харизмата, нито неговата духовна мисия, но „човешки, твърде човешки“ забравяме да благодарим за нещата, които са ни дадени по особена милост Божия, а смятаме, че са ни гарантирани по някаква изконна житейска отреденост. Уви, ние сме почти винаги неблагодарни, а когато благодарим, го правим преди всичко външно и заучено, а не от дъното на своето сърце.

За съжаление това се отнася не само за суровата реалност около нас и злободневното ни ежедневие, но и за основните и определящи положения, без които не бихме се появили на този Божи свят и не бихме се радвали на чудото на живота. Колко жалка е тази наша окаяност и почти пълна слепота, зад която прозира маловерие и нещо още по-лошо – липса на памет за Бога. Тя е показател, че ние, наследниците на изгонените от рая сме твърде често в зоната на здрача и полусянката. Заради това, Всемогъщият и Всемилостив Бог приближава до устните ни „гъбата с оцета“ – страдания, изпитания и болести. Ние роптаем, дърпаме се като непослушни деца, но без горчилката не можем да проумеем изцяло, че сме Негови – навсякъде и във всичко. Тя ни отрезвява, вразумява и смирява, и ни връща при изранените нозе на Христос, където сломени признаваме своята човешка немощ.

Поради тази причина и посещенията в болниците са особено полезни не само за здравето, но и за изцеряване на болестите на нашата повредена човешка природа. Само тогава всеки един от нас, вярващ или невярващ, стар или млад, прочут или съвършено неизвестен, виждайки състоянието на хората там, може ясно да си даде сметка за безкрайността на Божието милосърдие към него. Тези страдащи души са огледало на нашата духовна нищета и пълна отпадналост без Божията благодат. Водят ни по неизследим начин до просвещение и осъзнаване на суетата на света. Помагат ни да разберем простия факт, че голяма част от нещата, за които се притесняваме, изобщо не си струват този огромен вътрешен разход на време и сили. Защото нямаме правилния гледец, липсва ни дълбокият поглед към истински ценното, онова, което е ключово за нас като личности и като християни. Трябва да прогледнем, за да можем да оценим духовния смисъл на живота и личната си мисия в този вечно враждебен и потопен в греха свят.

Тези, които познават живота и делото на св. Порфирий Кавсокаливит (старецът Порфирий), са запознати с онова особено негово послушание като ефимерий на Атинската поликлиника „Св. Герасим Йордански“ в централната част на гръцката столица. От 1940 до 1970 г. – цели тридесет години, той обгрижвал боледуващите и страдащите, които по волята на Небесния и земния владика му били поверени. Наблюдавал отблизо пораженията от човешката болка, потопен в морето от страдания на болните. Обичал да повтаря на своите духовни чеда: “Искаш ли да разбереш колко си богат, иди в болницата!“ Така им помагал да се отърсят не само от опиянението на гордостта и ги въвеждал в едно по-смирено духовно състояние, но и ги насърчавал да бъдат благодарни във всичко на Господа Бога за неоценимия и недостатъчно осъзнат дар – здравето. Помагал им да дойдат на себе си, нещо повече – да се върнат в себе си, както се върнал блудният син, който единствено в дома на отца си е срещнал подкрепа и утеха.

Защото с болестите Бог ни напомня за тлеността, която е като забравена сянка, която ни преследва навсякъде. Ние живеем в  унес и самозаблуда. Удивително прав е митрополит Йеротей (Влахос), който в своя труд „Православна психотерапия“ твърди, че съвременният християнин много прилича на фарисея от притчата, а не на каещия се митар, който, стоейки в храма осъзнава, че няма какво да принесе пред престола на Бога, признава своята малоценност пред фарисея и през сълзи се моли: “Господи, помилуй ме грешния!“

Ние се мислим за специални в Неговите очи само заради това, че се опитваме да изпълняваме закона Божий. Нещо повече, убедени сме, че Той ни е задължен, само защото вече сме се обърнали към Него. Това наше състояние е диагноза за жалкото ни духовно състояние и показател за най-коварната болест – прелестта. Затова нека всеки един от нас да бъде достатъчно трезв и буден, така както изисква Спасителят Христос, и да изпълни своя дълг като православен християнин, за да бъде в помощ на страдащите. Нека по-често посещаваме тези места на печал и изкупление, които ще ни направят по-смирени и милосърдни към нуждите на околните. Така ще се оприличим на отдаващия се Иисус и всички негови достойни подражатели – светиите.