Из бележника на монаха

Влизам в бездната, просто ще пиша.

Започна ли да се вслушвам в помислите си, всичко ще изгуби смисъла си, ще се размие и ще се отчая. Внимание – човешкият мозък е летище. Ако не се съобразяваме с главния диспечер – Бог, ще настъпи хаос.

Пътят към Бога е индивидуален процес. Път, изпълнен с постоянни и необясними скърби, без които няма движение напред. Скърбите са горивото, което движи човека напред по духовната магистрала.

Съвременната човешка душа се е научила толкова рафинирано да лъже сама себе си, че вече е почти невъзможно истинското покаяние.

Представяте ли си какъв шок би била една запалка за човек, живеещ в джунглата и палещ огъня си чрез триене на две сухи дървета? Нещо подобно се случва, когато Бог докосне човека с познанието за Себе Си.

Някаква примка е стегнала душата ми и се мъчи да я задуши. Тежко ми е… Чувствам се много виновен и недостоен. И е така… Искам изправление, а няма такова или поне не видимо. Необходимо е невероятно за мене дълготърпение, което не притежавам… Ако не го придобия, не мога да остана на пътя и ще полетя в бездната на тъмнината.

Човешкият живот е като много сложен лабиринт – малцина намират изхода, и то само следващите Христа… Истински… Истинските християни, а не псевдохристияните, с които е пълен светът.

Да служиш на тялото си е все едно птица да обича клетката си.

Във всеки човек е заложена вечността. Този Божий дар съвременният човек е изродил в принципа: “Аз да съм добре – след мене потоп”. Пълен егоизъм, доказващ деградацията на съвременния „модерен” дух.

Самодостатъчен. Егоист. Приживе мъртъв.

Наясно съм, че съм на Света гора, Атон, в манастира „Зограф”, не за да изправям грешките на другите, а себе си и повреденото си естество. Ето ме – един смешник, едно слабо нищожество пред лицето на Твореца и неговото творение, което е една невероятно закодирана жажда за живот.

Смъртта за християнина е като амнистията за затворника. Напускаш затвора на тленното тяло и се завръщаш у дома – във вечността.

Гордостта е враг номер едно за човека, коренът на всеки грях. Величието се крие в смирението.

Научих нещо ценно – ако някой брат греши, това не е мой проблем. Ако можеш да помогнеш, помогни, но изправлението е Божие дело.

Оказва се, че човек напредва само връщайки се назад.

Вселената без човека губи своя смисъл: Човекът се оказва център и смисъл на цялото творение. Създаването на природата, животните, растенията, без съществуването на човека няма смисъл. Всичко говори за великото предназначение на човека. Човека…

Като чуя думата „съвест“’, все едно се докосвам до вечността.

Смисълът на човешкия живот е да се подготвим за живота след смъртта.

Невероятно дълбока за човеците е тайната в думите:“Повярвай и ще се спасиш!”.

Смъртта е завръщане у дома. Врата, която се отваря само в една посока и която се страхуваме да отворим, защото не знаем какво има зад нея. А там е нашият дом.

В този живот всичко е свързано със служение на тялото, като дом на нашата душа. Но доколко и докъде трябва да му служим е вече въпрос на свободна воля, на индивидуално израстване на съзнанието за човешкия живот и неговия смисъл.

Вселената, в която живеем е една перфектна играчка, на която е даден неумолим първичен импулс на енергиите. Цари преходност, т.е. изменяемост. Мисля, че заради живота на съвестта е създаден човешкият живот. Човекът е единственият във видимия свят, който притежава такава.

Много важно е да прекъснеш зависимостта си от този свят, от материята. Това е получаването на вътрешен мир. Не само да разбереш суетата на тукашния живот, но до го осъзнаеш и това да стане отправна точка за по-нататъшния ти живот.

Човек не може да надхитри Бога, може само да излъже себе си.

Опит на човечеството в последните си дни да изпроси прошка от Бога – това е съвременното монашество. А не самоцел.

Понякога се разкайвам за нещо, без да знам за какво.

Задушен от отровния газ на духа на съвременността, човек изпада в кома. Умира преди да е умрял. И това става, след като няма смърт за душата.

Покайте се! Смирете се! Осъзнайте се! Душата ми ще крещи тези думи в безкрая на Вселената, докато е жива.

Бягайки от живота в света и идвайки на Света гора, човек рискува да попадне в един друг омагьосан кръговрат, който води до раздвояване на личността.

Духовните ухапвания, които получава човек постоянно – чрез телевизия, вестници, радио, интернет – обезкървяват душата и я водят към регрес.

Душата ми иска да лети, а при всеки опит примката, която е заложена около нея, се стяга все по-силно и се мъчи да я омаломощи и тя да се примири, да се предаде. Но аз знам, че не за това е създадена, а да побеждава, въпреки, че понякога го забравя, уморена от постоянната битка.

Звездите над Атон са като каменни ноти, по които Вселената пее песента на вечността. А долу е човекът – величие и падение.

Нещо вътре в мене неудържимо плаче. Бездната… Бездната, в която ТРЯБВА да скочиш… Бездната, в която осъзнаваш, че това, което си мислел за свой живот е една илюзия, сянка и сън. Мъдър е този, който предусеща Божията воля и започва борба със себе си, за да я следва. При него идва вътрешният мир. Не при такива като мене – самоволен глупак. Горд и самонадеян нещастник. Окаян егоист. Слепец.

А предопределеното ми време изтича. Привършва бавно и сигурно, като зехтина в кандилцето пред иконите. И слава Богу, че е така.

Когато започнеш да пробваш да се бориш с неправилното времеизтичане, срещу тебе се надигат огромни, невидими тъмни сили, които ти причиняват психическо пресиране, чрез тайнствени, дълбоки, измъчващи неимоверно много душата скърби, които в един момент осъзнаваш, че са най-голямата помощ, която получаваш от невидимия духовен свят. Сякаш те катапултират – степените ти на осъзнаване рязко се покачват. Някой тайствено коригира диоптрите на съзнанието ти, което е притъпено от измамата около тебе. И започваш все по-ясно да виждаш суетата и регреса, в който живеем, наричайки го прогрес. Парадокс: получава се изтичане на време в безвремието. Преливане на пусто в празно. Перпетуум мобиле на вечността.

Днес по време на литургията някой е разбил вратата на килията ми. Нищо не липсва. Останал е само усетът за злоба. Ще се моля за този човек.

Истината за този свят не може да се достигне с мислене и логика. Тя е много, невъобразимо много отвъд тях. Знам, че пишейки тези редове, няма да кажа нищо ново. Но това е отдушник за мене, чрез който освобождавам огромната болка, заседнала в мене и получавам радост, дар от Бога, приемайки частично от благодатта Му.

Аз съм един кожен паметник на човешката глупост и непостоянство.

Духът на Света гора започва бавно да изчезва. Светът нахлува тук със своите глупави претенции и под предтекст за материално подпомагане, невидимо и безмилостно започва унищожението й.

Обвит в пашкула на тази светска суета, усещам примката, която бавно, но безкомпромисно се затяга около душата ми. Всичко около мене се задушава. Помогни ни, Майко Божия!

Тежко е да гледаш тази бавна и мъчителна смърт. Последните гърчове на човечеството, претенциите за небивал прогрес, водещ към глупаво, неизбежно самоубийство.

Кой се бори да доказва себе си в този свят? Само този, който няма благодатта на Светия Дух. И ако няма живот за душата след смъртта на тялото, какъв е смисълът на човешкият живот? От отговора на този въпрос идва най-големият шамар за атеиста – НИКАКЪВ.

Безсмислие. Съвременният човек, осъзнавайки, че цялото общество на планетата е тотално манипулирано, в един момент възстава дори и срещу Бога, своя Творец и Създател. А това вече е тежък грях, последиците от който са пагубни. Тези последици вече са налице. Млъквам.

Човек трябва да се научи да проумява истинската природа на греха. Издигането на нивото на човешкия морал не е достатъчно. Виждането на собствения грях е духовен акт, породен от Бога вътре в нас. А Бог е любов, истина, светлина.

Когато тръгнах по монашеския път, в началото се сблъсках с огромно лицемерие, студенина, овчедушие, сребролюбие и др., които ме отвратиха до крайност. Бях на косъм да се откажа и да се върна в света. Нямах духовно образование, не бях се движил в православните среди. Два пъти женен и развеждан – по канон не можех да раста в йерархията, въпреки, че нямах църковен брак. С две думи, ми показаха и ме накараха да се почувствам излишен. Но някаква сила твърдо стоеше зад мене и ме подкрепяше по неведом начин, а един глас постоянно повтаряше в ума ми: „Който гледа на човеците, мерзостен става пред очите ми“. И така останах и продължих до Света гора, Атон – моето ново отечество.

Господи, Ти ми разрешаваш да се докосвам до Тебе, а аз бягам. Защо? Защото не Те познавам. Това е истината, която се страхувам да призная. Бягам от Този, Който ми е дарил живот.

Свободната воля, дадена на човека е най-великият акт извършен от Твореца. Невероятно величие у Бога – невероятно падение и слепота у човека.

Душата ми изгаря от срам, когато надникне в себе си и ясно види греховната си същност. Болката е неописуема. Как е възможно, след като осъзнаеш това, да продължаваш да грешиш? Всичко е от непостоянната, слаба човешка природа. Как да не изповядаш, че без Божията помощ си нищо?! Как да не призовеш: Господи, моля Те, нека Твоята воля води живота ми на Земята, защото моята е извратена!

Гърча се като червей на леглото в килията си. Душевната болка, която изпитвам, е неописуема и необяснима. Никакви опити да изляза от тази черна дупка не помагат. Само Бог, по великата си милост и по неведомите си пътища би могъл да ме изведе на светло.

Моля Те, Господи, не издържам. Страшна е бездната на падението ми.

Монахът трябва да е човек, който разговаря с Бога, който е пришълец на този свят и за когото истинският живот започва след смъртта.

Господи, дай ми сили да се справя със себе си! Не искам да умра в този си душевен вид – греховно настроен, слаб, недостоен. Двуличието, което виждам вътре в себе си, лицемерието, ме смазват. Моля Те, Господи Иисусе Христе, смили се над мене! Майко Божия, застъпи се за мене, не ме оставяй в тези гърчове, изгарящ в огън! Помогни ми, Господи! Помилуй мене, най-грешния в този паднал свят.

Пътят, по който върви християнинът, не свършва тук, в самия себе си, а на Небето. Човекът не е предназначен за творението, а творението за човека.

Всеки ден преоткривам себе си, но това, което виждам, никак не ме радва. Човек е една купчина временно движеща се тор, която не разбира, не иска да разбере, че абсолютно нищо в този живот няма смисъл, ако няма живот след смъртта.

Лавината от мисли с жестоко постоянство се търкаля в главата ми. Тази сутрин, преди службата си мислех за посткомунистическите времена, в които попаднах аз, роднините ми, приятелите ми, родината ми. За забравата, в която изпада човек след смъртта. Дори мислено си говорих с татко, който е починал отдавна и той сякаш ми каза, че за човека ТАМ това няма никакво значение. За безсмислието на живота си, преди да срещна Бога. За неочакваното докосване до Истината. Лавината идва, прегазва ме и отминава, а аз продължавам в ежедневието на манастирския живот и… нищо… Не, не съм такъв песимист и циник… Все пак това е докосване до вечността.

Знам, че не казвам нищо ново с тези записки, но някак си ми олеква като след изповед, когато ги излея върху белия лист.

Тръгвайки по монашеския път ако не свикнеш да принуждаваш себе си, по добре се откажи.

Ако не постигна поне частично смирение, идването ми на този свят е напразно. Все едно да мислиш, че се движиш с огромна скорост, а да стоиш на едно място. Идеализмът помага само в началото на пътя, а фанатизмът непоправимо вреди.

Душата ми се лута. Тези скокове в бездната, която няма начало и край, където те милва Божията благодат и където доверчиво, като малко дете в скута на майка си, се отпускам изцяло в Божията воля и промисъл до… черната дупка, където няма светлина, а само съмнения, тъга, самота и отчаяние; безсмислие и Богооставеност. В тази дупка се чувстваш напълно изоставен и от човеците, и от Бога… Страшно е!

Вчера, преди Пасха – Велика събота, стана нещо много странно, което ми е трудно да опиша. След изповед отидох в църквата на служба. Изведнъж усетих, че изпитвам неистова необяснима любов към всички братя в манастира, към всички хора по света, към всички твари, към цялото творение. Това чувство така започна да нараства, че се разплаках. После тихо отшумя.

Имам чувството, че плувам по река, стъпил едновременно в две лодки – на материалното и на духовното – и ми е повече от ясно, че рано или късно трябва да избера едната. Няма две истини – истината е една.

В неделя на прошката, за няколко секунди бях… ангел. Ходих за нещо при дякона в книговезницата. На връщане, в манастирския двор, изведнъж всичко около мене се обля в много странна, лека, необяснима светлина. Всичко си беше там, а сякаш го нямаше. Сякаш не бях аз и това не беше моето тяло. Чувствах се ефирен. А най-красивото беше, че душата ми и съвестта ми бяха абсолютно чисти, леки и радостни. Помислих си: Ето това е раят, така живеят ангелите! Беше прекрасно… за няколко секунди… И Слава Богу!

Мисли постоянно за Бога, изследвай Неговите пътища и Той, по великата Си милост, в определени от него времена, ще ти разкрива смисъла и целта на твоя живот. За мене смисъла е да се науча на Богообщение, а целта – спасение на душата. Всичко останало е суета.

2009, Света гора, Атон