Истанбул: градът-предупреждение

“Ааллахууу еекбеер…”

Безполезно е да затваряш прозорците. Проточените гласове на мюезините пак успяват да проникнат в хотелската стая. Волю-неволю слушаш вечерния езан – мюсюлманския зов за молитва.

Знойният въздух е нажежен до предел въпреки вечерното време. Ароматът на печени кестени дразни огладнелия стомах. Звуците и миризмите на Истанбул те омотават от всички страни, потапяйки те в някакво трансово състояние.

Навярно и по време на последната обсада византийците са слушали същите тези проточени песнопения, долитащи от турския лагер. За какво ли са мислели в този момент? Дали са разбирали, че е дошъл краят на империята на горделивите ромеи?

Отвън не млъква врявата на ориенталската тълпа. Тези звуци хипнотизират, зоват. Само умората от безкрайното обикаляне из града ти пречи да излезеш от хотела на улицата и да се слееш с тази клокочеща стихия. Тегли те да бродиш отново и отново по тесните истанбулски улици, да вдъхваш с жадни ноздри аромата на турското кафе, да слушаш неразбираемата, но някак омагьосваща реч…

Но аз не съм дошъл тук за такива разходки. По-точно – не само за тях. Християните идват тук, за да търсят отломките на Византия. “Света София”, храмът “Света Ирина”, Влахерна, мозайките на Хора, Живоносният Източник, храмът-джамия“Сергий и Вакх”, стените на Теодосий… Онова, което е останало от една отдавна залязла звезда – великата Империя…

~~~

Поръчвам си екскурзия “Светините на Византия” с турски екскурзовод. Пътуваме с автобус, след това се качваме на корабче и плаваме по Босфора. На завален руски турчинът-мюсюлманин разказва на руските  туристи за евангелската история, за Константин и Елена, за Златоуст и Василий Велики, за православната икона, за Вселенските събори… Нашите, повечето от тях, не знаят нищо за тези неща. Слушат, клатят глави замислено, цъкат с език.

“Вие ходите ли на църква?”– пита екскурзоводът една от жените. – “Не”– отговаря смутено тя. – “Защо? Трябва да ходите. В Бога трябва да се вярва. Бог съществува” – казва екскурзоводът. Слушам разговора им и  се усещам така, сякаш са ме цапнали с мокър парцал по главата. Турчин-мюсюлманин проповядва за Бога на моите православни сънародници, които не знаят за Бога нищо… Какво е това?

В “Света София”нашите пъхат пръсти в“плачещата колона”, намисляйки си желания. Под Галатския мост хвърлят монети във водата, за да се върнат още веднъж… Ех, мили хора! Не се ли отнасят и за вас думите на папа Йоан Павел II, казани от него във Франция: “Францийо, какво направи ти с твоето Покръстване?!”Само че вместо“Франция”можe да се сложи “Русия”…

А при това и грамадната “Св. София”, обезглавена – без кръстове на кубетата, и запустялата църква “Св. Ирина”, и древният храм “Св. св. Сергий и Вакх”, превърнат в джамия – всички те са мълчаливо предупреждение. Предупреждение, че и твоят народ може да загуби своята държава и своите светини. Спомням си загадъчните слова на Спасителя: “Който има, ще му се даде; а който няма, ще му се отнеме и онова, що мисли, че има”(Лук. 8:18).

~~~

Из стария град можеш да се разхождаш безкрайно. Но още по-добре е да си седиш мирно на някоя пейка, да съзерцаваш “Света София”и да размишляваш колко различни хора са тъпчели тази земя и колко много неща е видяла тя.

Седми век преди Христа. Гръцките колонисти разчистват хълмовете, обрасли с гъсти гори. Навярно и площада, където съм в момента. Строи се Византион.

Тридесетте години на IVв. след Христа. Из площада сноват  работниците на цар Константин. Строи се новата столица на Империята – Константинопол. Ето го и самия цар – наблюдава строежите. Придвижваме стрелката на историята с още няколко десетилетия – и виждаме св. Григорий Богослов да бърза към единствения православен храм на града. Всички други са заграбени от арианите…

Ето, участниците на Втория вселенски събор се събират в “Малката София”. Ето го Златоуст – доведен от далечна Антиохия, отива на първото си богослужение в столицата. А ето го и император Юстиниан, който застава под купола на “Голямата София”и се провиква дръзновено:

– Аз те надминах, Соломоне!…

Ето ги и латинците – те нахлуват в Града и в течение на няколко десетилетия без прекъсване грабят от него съкровищата му. След това на площада отново стъпва ботушът на византийския император. Ала не за дълго – ето я и фаталната 1453-та. “Св. София”е задръстена с труповете на последните бранители на Цариград. Започва ислямската епоха на Града…

Героите на ромейската история, за които съм чел в книгите, сякаш възкръсват тук, на този площад. Усещането е неописуемо. Каква тайнствена връзка между мястото и събитията, случили се на него!

Със сигурност е най-добре историята да се изучава на мястото на историческите събития. Тук всичко се изживява по съвсем друг начин.

~~~

Пътешествам из Града, прехвърлям се от европейския бряг на азиатския, от азиатския – на европейския. От Синята джамия отивам в Кабаташ, от Кабаташ – в Бешикташ. От Бешикташ отивам в Кадъкьой (някога Халкидон, мястото на Четвъртия вселенски събор) с вапур (вид воден транспорт), от Кадъкьой – в Бостанджи с долмуш (мъничко маршрутно такси), от Бостанджи – в Еминьоню. Вървя по улиците, вглеждам се в лицата на онези, на които Бог някога е дал Града.  

Турците… Днес Турция е демократична светска държава, ако се вярва на нейната конституция. Турция не е нито Саудитска Арабия, нито Емиратите, тук никой не е длъжен да спазва строго строго законите на шериата. И въпреки това алкохол в турските ресторанти няма да намерите, нито един пиян или дрогиран човек няма да видите, развратът по телевизията е изключен, уважението към възрастните е на най-високо ниво, към брака и семейството се отнасят много сериозно. Здрава цивилизация. Жизнеспособна.

Да, в религиозно отношение между нас и тях зее пропаст. Мюсюлманите не вярват в Христос като в Бог, не приемат Светата Троица, не споделят християнското учение за Църквата… Но ако става дума за обикновени житейски ценности, аз усещам топлина към тях като към братя. Запазили са общо взето здравите, традиционни морални понятия. Семейството и децата, задълженията на мъжа и жената, външният вид на жената и нормите на нейното поведение, уважението към възрастните, закрилата на слабите… В тяхното общество е жива базата на фундаменталните нравствени категории, без които нормалният човешки  живот е невъзможен.

А защо тогава те се държат толкова зле в Западна Европа, а понякога и в Русия? Ясно е, че далеч от родината си те му “отпускат края”. Ясно е, че и сред тях, както и сред нас, има всякакви хора – и добри, и лоши. Но на езика ми се върти и още един отговор.

Като ни погледат как живеем, как се обличат жените ни и с какво се занимават мъжете ни, как се отнасяме към собствената си религия, те просто престават да ни уважават. И придобиват смелостта и мотивацията да не се съобразяват с нас като с хора.

Ако говорим за Западна Европа, то бъдещата културна и религиозна победа на мюсюлманите там е несъмнена. Вече и сега християнските храмове в Европа биват масово продавани на мюсюлманите и се превръщат в джамии. В семействата на мюсюлманските мигранти има средно от три до седем-осем деца, а в европейските – едно-две. В постхристиянската либерална Европа набира скорост пропагандата на половите извращения, които неизбежно водят до демографска криза… Заменяйки изконните християнски ценности с модните либерални, Европа е поела по пътя към самоунищожението. Територията ѝ се изпълва постепенно с онези, на които Бог реално може да даде Европа, както някога им е дал Византия.

И колкото повече ние в православните страни възприемаме най-лошото, а не най-доброто от европейските ценности, толкова по-сигурно заставаме на опашка след Европа. Колкото повече позорим Светото Православие – дори и само с това, че не го познаваме и не се интересуваме от него – толкова по-широко разтваряме портите си пред мургавите мъже и забулените жени.

Те се чувстват сред нас все по-уверено и не могат да не разбират: щом местният народ предава вярата си и потъпква общочовешките морални норми, той неизбежно залинява и умира. И на мястото на този народ ще се настанят други, по-здрави и по-жизнени народи…

За да не се прехласвам прекалено по Града, Господ ми изпраща малко изпитание. Един от таксиметровите шофьори ме закарва нощем в някакъв тъмен сокак и ми отнема парите. Ето я и другата страна на Града – криминалната. При нас поне такива неща няма – таксистите да се държат толкова нагло и откровено разбойнически.

Е да, нали за тях съм “гяур”. С мен може… Сещам се кой знае защо за една картина на Верешчагин, наречена “Тържествуват”: турци съзерцават главите на руски войници, набодени върху пики. Даммм… От тези брадати мъжаги можеш да очакваш всичко. Повтарям си на ум думите от една песен на Висоцки: “Добре, че поне съм жив”.

~~~

Последни минути в Истанбул. Вече съм в автобуса, който ще ме закара на летището. Внезапно разбирам, че съм обикнал Града. Пък и можеш ли да не го обикнеш?

Цариграде, столица на четири Империи… Старче с повече от 2700 години зад гърба си… Ти успя да се настаниш в сърцето ми…

И сам не забелязвам кога съм започнал да разговарям с Града и да му задавам въпроси.

Как ще потръгне историята ти в бъдеще? Ще бъде ли някога отново отслужена литургия в “Света София”? Или твоята мисия в Православието е отдавна приключила и онова, което се случва с теб сега, е вече живот след смъртта?

Ами моята родина, поела някога от теб щафетата на Православието, – какво ще стане с нея? Ще разбере ли тя предупреждението, което Бог чрез теб ѝ изпраща? Дали руснаците ще дадат на света последното в историята мащабно свидетелство за истинското християнство, както пророкуваше навремето о. Серафим Роуз? Или всичко ще приключи с това, че за Бога ще им разказват мюсюлманите?

В отговор на моите неми въпроси мюезинът изпява от минарето утринния езан…

Източник: Pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов