Истинска ли е нашата благодарност?

Отец Ясен Шинев

Ние сме съвременни хора и дълбоко в себе си носим печата на настоящото време. Белязани сме от него в мислите, думите и делата си. Лутаме се разпилени. Търсим и преосмисляме, борим се, и в своята ранимост постоянно превъзмогваме себе си. Научили сме се да преодоляваме множество препятствия, да си вдъхваме сили и да си повтаряме, че си вярваме… Дори се научихме да прощаваме.

Но не умеем да благодарим. Не обръщаме внимание на това, не искаме да се самопринуждаваме към това, защото сме винаги забързани и връхлитаме стремглаво към всяко следващо предизвикателство. Затова и плодовете ни са незрели и в делата ни липсва дълбочина и завършеност. Прекалено сме фрагментарни и комплексирани, а за да благодариш, трябва да имаш широко и благородно сърце. Да бъдеш море, а не ручей; извор, а не малко поточе. Умението да благодариш е един от най-важните показатели за богатството на една душа и точен критерий за нейното лично израстване.          

Колко жалко, че и вярващите много често сме такива… Обикновено заставаме в дома и храма и, взрени в светите икони, шептим: „Подай, Господи!“ Искаме, но после забравяме; пропускаме и препускаме и после пак молим и искаме… И така всеки ден, който Бог ни е подарил.

Ние удивително приличаме на горделивия фарисей от притчата за митаря и фарисея, приемайки активната роля на вечно просещи неблагодарници, забравили за своите немощи и гледащи на Бога като на свой личен длъжник. А най-страшното е, че една голяма част от нас дори не се стараят да прикрият това свое състояние, самозабравили се в така удобната си роля на роптаещи.

А Светото Писание и Светото Предание навсякъде и във всичко ни наставляват да благодарим. И това е за да облекчат пътя ни до Царството Божие и да можем по-лесно да се осъзнаем и да дойдем на себе си. Нещо повече – в себе си, в достойнството си на Негови творения.

Всичко ни е дар, подарък от Всеподателя, а от нас са само грешките и греховете. Уви, ние наистина твърде много грешим във всичко свое. Понякога разбираме, а друг път дори не осъзнаваме това. И така се поставяме в двойна съблазън, преминавайки от заблуда в заблуда, мамени от хората и подстрекавани от демоните.                                                                                   

Апостолът на народите и пряк продължител на делото на Спасителя св. апостол Павел се обръща към всички верни с прякото и ясно наставление: „…като благодарите винаги и за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа“ (Еф.5:20). Предава им топлия призив на духовен пастир – не просто да пропускат това духовно упражнение, а да го извършват „винаги за всичко”. А това означава колкото може по-често и по-истински. Да благодарят непрестанно. Най-важното – да го правят постоянно. С дръзновение да приучат душите си и с внимание да положат благодарението в олтара на сърцата си , така че да превърнат благодарноста в дихание. Не само за доброто, което получават от Небето, а и за всички видими и невидими благодеяния, за които знаят и за които не знаят.

Божиите свети ангели ни пазят, когато се движим или стоим, мислим и даваме; когато осъзнаваме, и когато не осъзнаваме това. Но ние рядко благодарим за успехите и победите и уви – никога за лишенията и причинените ни загуби. Липсва ни дълбочина на знанието, духовен ръст, за да го направим. Не сме придобили достатъчнно сетивност за това и лична зрялост като Негови ученици.

Ние сме в положението на малко дете, което не може да проумее доброто, което баща му прави за него. Не става въпрос просто за някакъв жест и проява на грижа, а за смисъла на истинското благо – осъзнатото добро, този неизследим дар, който идва от Отца на светлината. Защото Той най-добре знае какво и как да ни даде. Ние не можем да осъзнаем в своето несъвършенство, че укорът за поведението ни, „дръпнатото ухо“ или временият отказ са за наше добро. Както на болния му е трудно, а и неприятно да приеме горчивината на лекарството, въпреки че е изцелително за здравето му, така и на нас ни е болезнено пречистването от страстите и очистването на съвестта. Всичко, което се случва с нас – обидите,  подигравките, лишенията, неизбежната гъба с оцет, която ни поднася светът, е по воля или допущение от Бога.

В древния Патерик има много разкази за светии и праведни мъже,  които са смятали, че са непосетени от Бога и Неговата милост, ако продължителни периоди не са понасяли силни страдания и болести. Мнозина известни или съвършено неизвестни духовни мъже са изричали с горчивина: „Бог не ме удостоява и не поглежда към мен! Не съм достоен да страдам за Него!“ Това са истинските приятели Божии; те са имали истинско дълбинно познание за Бога, отвъд обикновеното човешко разбиране за добро и зло.

От нас, децата на съвременния свят, които сме твърде рехави и крехки в отстояването на християнските добродетели, не се иска това, но нека имаме ясно духовно разбиране на парещия проблем за благодарността.

Един от най-великите боговидци на 20 в., свети Николай Велимирович, казва така: „Някои имат навика да благодарят на Бога само когато получат от Него, но не благодарят, когато Той отнема, или благодарят за милоста и не благодарят за наказанието – когато като лекар Той изцерява и помазва раните им, но роптаят, когато Той с остър нож отсича гнилата тъкан от тялото ни. Такава благодарност е оскърбителна за Бога, защото Господ и когато помазва, и когато отсича, се грижи за главното ни благо – вечното спасение. („Житие и слова“, стр.175).  

Светителят не нарича такава благодарност непълна или несъвършена, някак си „неблагодарна“, а с още по-силно определение – „оскърбителна“. Бог във величието Си и светлото Си могъщество отвърща лицето Си от такива благодарни, които се стремят единствено да получат и да се наслаждават на своето мимолетно благополучие. Уви, храмовете се посещават от хора,  които твърдят: „Ходихме, молихме се, дарявахме, но Бог не помогна! За какво да ходя на църква и да се моля повече? Господ не ми помага.” И това се превръща в мотив не само да не посещават богослуженията, а и да обръщат гръб на светото православие и майката църква.

А Бог гледа на сърце и когато види чистота и смирение, по невероятен начин знае какво и кога да даде. В топлата си бащинска грижа Той премъдро преценява дали и какво ще бъде подходящо и спасително за всеки конкретен момент и човек. Като Отец на всички творения и пастир на огромното си стадо от души, Той преценява тези души ще изпаднат до гордост, превъзнасяне и дори до вечна погибел.

Затова нека всеки от нас в най-съкровените си молитви си отговори дали е достатъчнно искрен и най-важното – признателен за всяко благо от Всемогъщия и Всемилостив Бог и внимателно да изпита съвеста си. За наш общ пример нека бъде поведението на многострадалния св. Йов, който сред връхлитащите го изпитващи страдания изрича: „Господ даде, Господ и взе. Да бъде благословено името Господне!” (Йов 1:21).

За нас, горделивите и вироглавите, не е достатъчно да се помирим с Него и да се смирим пред святата Му воля, а да го сторим със сърце, изпълнено с благодарност, и при все горчилката от болката да въздъхнем и да проумеем, че всичко е за наше вразумление и спасение. Амин.