И ще ви наблюдават хиляди очи

Тези, които помнят примера и делото на приснопаметния Варненски и Великопреславски митрополит Йосиф (1900-1988), знаят за един негов необичаен принцип. Веднага след като отслужвал хиротония на свой свещеник в епархията, привиквал в покоите си Божия избраник и неговата благоверна съпруга, и провеждал беседа с тях за достойнството и висотата на пастирското служение. В задушевна обстановка и с грижа на истински духовен баща ги увещавал така: “Ще ви наблюдават хиляди очи. Каквото и да направите и където и да идете, знайте че ще ви гледат и обсъждат. Вие сте представителите на Църквата. Никога не забравяйте това. Помнете – всичко при свещеника: служението, облеклото, семейството, се наблюдава с голямо внимание… И ще ви наблюдават хиляди очи.“

В святото си достояние като владика, наместник на Небесния владика Христос в поверената му епархия, той особено държал на подбора на своите духовници. Внимателно следял за поведението им във всяка ситуация, взаимоотношенията им с хората и впечатлението, което остават след себе си. Не само защото по време на Втората световна война и особено след установяването на безбожния режим от 1944 до 1989 г. са били трудни и смутни времена за Църквата. А и поради спецификата на неговия строг и взискателен характер, като човек и духовник, и заради длъжността, която изпълнявал в Светия синод като ръководител на дисциплинарната комисия към него.

Да бъдеш свещеник е призвание в най-висша степен. Истинска привилегия, която Бог дава на малцина от „родените от жена“. Така е било, така е, и така ще бъде. Благословение за този грешен свят, в който човекът, това любимо Божие творение, е изпратен за изкупление. За всички християни, но най-вече за духовниците се отнасят думите на Спасителя Христос: “Не вие Мен избрахте, а Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод и плодът ви да пребъдва, та каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде“ (Йоан 15:16).

Свещеникът е офицер Христов, боец в първите окопи, посланик на Бога в земята на сенките и избраник, комуто е поверена тайнствената грижа за попечителството на душите на смъртните. Той не е просто човек, а Божи човек. Христос му е вдъхнал дарове чрез тайнството на свещенството, които са единствени и уникални, но три от тях се отнасят за всички Негови служители: дарът на любовта, дарът на прозорливостта и дарът на утешение. И всеки ще отговоря пред Него – основателя на Светата църква и щедър дароподател, дали е заровил тези дарове в земята или ги е преумножил. Свещеникът е икона Христова. Човешка, на моменти твърде човешка, но икона Божия. Наранена, несъвършена, недовършена, но Негова. Всяка дума, жест и дори мълчанието слагат печат върху всичко и всички във видимия и невидимия свят. На него, грешния, страстния и недостойния, но избрания, са връчени ключовете за рая. Ангели и демони му се подчиняват. Той „свързва“ и „развързва“, благославя или отминава. Самото му присъствие е проповед за живите. Призив към хората за възвръщане към обятията на Отца, напомняне за идване на себе си и изправление на криволичещите пътеки на вечно лутащия се човек. Отговорността на свещеника е страшна! Той е като мост между земята и небето. Затова и изискванията към него са особено високи. Защото този, на когото много е дадено, от него много ще се изисква.

Пастирското служение не може да бъде осъзнато само от чисто човешко гледище. То е надчовешко и свръхчовешко. Свети Йоан Златоуст казва нещо страховито: “Малцина от свещениците ще се спасят“, но изрича и друго, което трябва да ни направи особено внимателни: “Няма никакъв начин дори и най-малкият недостатък на свещеника да не бъде забелязан“. Преведено на езика на Светото Православие: той трябва да не съблазнява никого с нищо. Не трябва да бъде сервилен, да не се оглежда в мнението на хората, което винаги е променливо и нетрайно, защото ще се превърне в човекоугодник, но… С всичките си усилия и помощта на Божията благодат да бъде мил, внимателен, достъпен и разбираем. Защото иначе не само тласка  околните към грях, но и засяга авторитета на Светата църква като Тяло Христово и Богочовешки организъм, която има неповторима историческа и духовна мисия в този свят. Затова във всичко свое трябва да се стреми да бъде за образец, личен пример и стожер на доброто. Истински син на светлината, воин, който с духовния си меч побеждава силите на мрака. Обръщението към него е „отче“ (татко), което само по себе си е достатъчно изискващо и предизвиква висше внимание. Той няма как да бъде обикновен човек и да отговаря на предизвикателствата, връхлитащи отвън, по начина, по който го правят останалите “нормални“  хора. Не само не трябва да отвръща на обидите и подигравките, но дори да не помисля зло за онези, които го обиждат или хулят. За него и пак за него се отнасят думите на св. ап. Павел: “злословени – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се. Прочие, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа“ (1 Кор. 4:9-16). Външната му  беззащитност е всъщност неговата сила, защото Бог му е обещал подкрепа във всичко.

Затова всички ние, които сме призовани да носим расото си като обет между нас и Христос, при всичкото ни недостойнство като личности, нека се опитаме да бъдем достойни за изключителното достояние, за което сме призвани. Да не забравяме не само Неговите обещания, но и присъдата, която можем да получим като недостойни и неверни служители. Въпреки личната ни немощ и съпротивата на поднебесните духове на злобата, да молим Този, който ни избра за това свято служение, да ни изпрати „благодат въз благодат“, за да продължим пътя, по който сме тръгнали.