Как да мълча, Господи?

Как да мълчи Твоят раб, Владико, след като вкуси от

великата сладост на Твоята любов и благодат?

Св. Ефрем Сирин

Свещ. Лъчезар Лазаров

Из църковните среди и православните платформи в последно време често се наблюдава появата на текстове, които не са в синхрон с учението на светите Отци, Свещеното Писание и Преданието. Мнозина биха казали: „Как да различим и познаем това?“.

Темата е обширна. Най-напред, не зная защо трябва да си напомняме общоизвестни и установени отдавна постулати като това, че различното мнение и разномислието не трябва да пораждат чувства на омраза и почин за обида, и ако някой усети такова нещо да завладява душата му, той на мига трябва да замълчи и да се моли докато тази страст отмине. Повечето обаче, не само че не се самовъзпират, не само че не въздържат думите си, но излизат, викат и обиждат с вдигнат юмрук. Това те правят срещу свои братя – християни – заплашително и демонстративно. Отдавна не става въпрос за уронване авторитета на Църквата, защото съвременното общество се радва на скандали и разпри. Това са любимите му зрелища. То не спира да търси нови и нови такива, и да ги наблюдава през всички възможни технически средства. Тук става въпрос за това, че когато православни християни стоят от двете страни на червената линия и гласно се обиждат, то тогава липсва мирът. А където няма мир, няма и истина.

Не може да се подмине и фактът, че същите тези православни християни (които са стигнали дотам, че да се обиждат и заплашват на явни демонстрации), често са слепи за несправедливостта, неправдата, съвременното митарство, погазването на каноните, а също и за нарушаването на свободната воля на човека, дадена му от Бога и дори от Него никога ненарушавана.

Живеем във време, когато много хора се увличат от съвременните психоанализи и психотерапии. Като цяло те са безбожни наследници на светската психологическа наука и са доста вредни. Имам предвид, че повече пречат, отколкото помагат. На мен лично ми е най-неприятно, когато виждам духовници да се правят на психоаналитици и психотерапевти. От подобни люде с най-различно образование и съкращения (титли и научни степени) пред имената им, слушаме и четем за духовно и всякакво насилие над личността. Ставаме свидетели на изкривяване на Христовите и светоотеческите слова. А те учат: „ако те съблазнява ръката ти, отсечи я!“. Ако виждаш, че даден грях е на път да се превърне в страст – веднага го премахни от себе си, отсечи го! Те учат, че насилници превземат Царството небесно, т.е. с твърда воля и свръхчовешки усилия ще се сподобим със спасение… и пример за това са светците.

Съвременните православни гуру-психолози, неосъзнавайки (или добре осъзнавайки) че са такива, поучават: „Никога не казвайте „трябва!“. Само Бог знае…!“

Значи, като дойде при мен човекът и изповяда, че редовно налага жена си, аз не трябва да му кажа веднага да спре? Или като дойде другият човек и каже, че редовно кара пил, аз също не трябва да му кажа, че веднага трябва да спре да го прави? Или като дойде при мен следващият човек и сподели, че е обладан от блудния грях и не може да спре, аз трябва да го поощря и да го напътствам да не полага каквито и да било усилия да се променя, защото може би (според православните гуру-психотерапевти) ще предизвикам обратен ефект и ще го „насиля“ духовно?

Може би тези съвременни великани, познавачи на човешката душевност, са прави за едно: „не трябва“ и „спри“ не са единствените думи, с които да убедиш грешника (в това число слагам и себе си), че след като вече е мъртъв духовно, трябва да внимава, защото тези грехове може да доведат и до физическа смърт; че незабавното им „отсичане“ е задължително, а с Божията помощ, с необходимите молитви и вътрешна мотивация е и напълно възможно.

Впрочем, извън теориите на гуру-изцелителите, било то православни или други, само един грешник, който се бори и е преборил някой от греховете си, може да даде полезен и верен съвет, а също и да разкаже каква радост настъпва в човешката душа, когато това се случи, и как близък ти става Бог, когато те освободи от някой твой душевен недъг. Че това не е чудо, нито тайна, а път нагоре, по който може да падаш, да ставаш, дори и да се връщаш назад, но не трябва да се отказваш – и напредък ще има.

Всички тези, които са вдигнали юмрук и дръзко отстояват своята си теза по различни житейски и църковни въпроси, в друг разговор, отново подтиквани от своята прелест, ни говорят за свободата на личността и за правото на щастие. Стигат дотам в болните си разсъждения да твърдят, че ако някой насилва себе си да изпълнява евангелския морал, може би няма да бъде истински щастлив.

Та нима православният християнин търси и живее заради земното щастие? Не е ли Христос Този, който казва (чрез устата на Дамаскина), че всичко земно е по-слабо от сянка и по-лъжовно от сън…? Не е ли Христос Този, които ясно показва, че почти винаги земното щастие води до вечно нещастие в геената? Не е ли Христос Този, който изтъква, че земното страдане, изпитанията, плачът и оклеветяването тук водят до блаженство?

Не щастие, а духовна радост може да придобие човекът сега, само ако загърби света, ако положи усилия в послушание и смирено се отдаде на волята Божия, която най-често се разминава с цветната, весела и безгрижна пулсация на света.

Да, наистина е трудно за земния човек да проумее, че не трябва да прави това, което иска, а това което трябва – според Господния закон. Трудно е да проумеем, ако не усетим, че в нас има сили, с които да заобичаме това, което трябва да правим, дори когато то се различава от това, което искаме да сторим. Но точно тогава ще заобичаме Бога, защото „който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби“ (Иоан 14:21). Какво, в крайна сметка означава думата „иго“, не е ли „владичество, робство“? Но който го е опознал, знае, че то е благо и леко, и че води в Рая, а лесното и щастливо следване на света по свободна воля – в ада.

Три неща са важните истини за човешкия живот, които ние нямаме право да изменяме.

И дано да има повече „духовни насилници“, които всячески да ни откъсват от земното и да ни привеждат към Небесата. Те, макар да ни изглеждат врагове, са истинските ни приятели, на които трябва да благодарим и които трябва да благославяме, както казва св. Николай Велимирович.

Психоанализата и психотерапията не са способни да излекуват човека, защото те „галят“, там където трябва да бъдат строги, а бичуват – там, където трябва да са внимателни.

И последното, най-важно – нека да чуем най-сетне съвестта си, която казва: в този тленен и временен свят Властелин на живота и на смъртта е единствен Бог. Той мори, Той церѝ! От нас се иска само да му се уповаваме докрай, казвайки: да бъде, Господи, волята Ти. Амин.