Как да намеря себе си

Завърши обучението в университета, настъпи животът на възрастните… Първата работа, нови усещания, нови отговорности… И изведнъж разбираш: аз не искам да се занимавам с това цял живот. Когато постъпвах в университета, не осъзнавах, че тази професия не ми подхожда. Може би моето решение е било взето под натиска на родителите или връстниците, или сам съм сгрешил в избора си, но сега това не е важно. Как да разбера какво искам всъщност? Какви способности притежавам? Изобщо, всеки човек ли има призвание? И как да го намеря?

По тази тема разговаряме с Ирина Николаевна Мошкова, основател и ръководител на психологическа консултация „Семейно благо”.

Всеки човек ли има призвание?

В духовната литература не съществуват преки указания, че всеки е предразположен към някаква конкретна професионална дейност. Но е казано, че всеки от нас е призван от Бога към личностна форма на битие. Това е главното предназначение на човека.

 

Решавайки тази задача, в продължение на целия си живот ние сме длъжни да се развиваме и усъвършенстваме духовно, като приумножаваме дарените ни от Бога таланти и способности.

Съдействайки за разкриване на творческото начало в човека, Господ подава на всеки от нас благодатта на Светия Дух, за да не остане нашата вяра безплодна, за да намери тя своя израз в осъзнато служение на Бога, на другите хора и на тварния Божи свят.

Човек не бива да живее на земята безцелно. Той е висше Божие творение, което е призвано не просто да яде, да пие, да спи и да удовлетворява някакви свои нужди. Господ вижда в човека Свой приятел, помощник и съработник, способен да приумножи красотата и многообразието на тварния Божи свят, да прозре най-дълбоките същностни връзки между различните страни на битието. Като проумяваме с Божията помощ същността на нещата, като изучаваме духовните закони на битието на човешкия род, ние можем разумно да изграждаме своя живот на земята, без да нарушаваме създадената от Бога хармония в света.

Оттук следва, че пред всеки човек стоят нелеки задачи: първо, задачата за осъзнаване на своето човешко призвание; второ, влагане на нравствени усилия в развитието на собствената личност, без което е невъзможно да разгърнем нашите таланти и способности; и трето – търсене на самия себе си и своето място за служение на Бога, ближните и тварния Божи свят, в който придобитият творчески потенциал на личността би могъл да бъде успешно осъществен.

Всеки човек притежава една или друга форма и степен на надареност. Има хора, при които талантите и способностите са развити до степен на гениалност. За такива казват: „той е роден композитор”, „роден художник”, „учител с призвание”, „лекар с призвание”. Ние изричаме тези думи, като имаме предвид, че човек не просто е усетил наличието в себе си на някакъв Божи дар, но е успял и правилно да го реализира. Развивайки се като личност, той е съумял така да употреби своите таланти, че в неговото съзнание са се съединили разбирането за собствената надареност с усещането за това как е необходимо да се разпореди с тази дарба. В крайна сметка неговата християнска личност е придобила такова величие, че околните започват „да виждат добрите му дела и да прославят Небесния наш Отец” (Мат. 5:16).

Да приумножим даденото от Бога

Случва се и обратното – човек трудно осъзнава силните страни на своето „Аз” и далеч не веднага разбира по какъв път да тръгне, на какво да се научи, къде да приложи себе си. Това е по-често срещаният вариант. Но и тези явления следва да бъдат изтълкувани правилно.

Според мен това не означава, че някой е ощетен от Бога, че не притежава данните, които с течение на времето биха могли да го превърнат в развита личност, способна да прослави своя Създател. В притчата за талантите Господ казва, че дори на човека да е даден само един талант, е нужно той да се постарае да го разкрие, да го употреби по предназначение, да го реализира в степента, която му е определена свише. Господ е многомилостив: дори да ограничава човека в някаква област, Той непременно компенсира това с наличието на способности в друга.

Например, много често се случва зрителният дефицит да се компенсира с добър слух или обратното – човекът не чува добре, но за сметка на това пък различава нюанси на цветовете, които другите хора не възприемат, или има удивително обоняние.

Преди известно време в Актовата зала на Царицинския КЦСО (Център за социално обслужване – бел. прев.), където работим като психолози, бяха изложени картини, нарисувани от хора с различни психични заболявания: шизофрения, епилепсия, истерия. Когато с тези хора започнат да работят художници, когато те подтикват болните към творческо саморазкриване – се раждат удивителни по красота и изразителност художествени платна.

В психологията и психотерапията сега съществува такова направление в лечение на душевните заболявания, наречено арттерапия (терапия чрез изкуство). Оказва се, че е изключително важно за човека да се занимава с някакъв вид творчески труд, за да може да изрази себе си, своя вътрешен свят, да изговори случващото се в душата му.

Способността за себепознание е по-важна от талантите

Струва ми се, че за да успее човек да намери себе си в живота, има значение не толкова наличието на извънредни таланти и способности, – важно е в личността да бъдат възпитани и развити такива качества, които да й дадат възможност правилно да се разпореди с онова, което открива вътре в себе си. В психологията това се нарича способност за самоосъзнаване и себепознание.

Важно е да подчертаем, че тази способност се изгражда в процеса на живота. И за децата, които тепърва започват да се формират като личности, е много важен и поучителен опитът на родителите. Родителите, увлечени от своята дейност, от своята професия, чрез личния си пример могат съществено да помогнат на детето си да намери себе си в живота. В семейства, където родителите се занимават с творчество, където е налице известна творческа разкрепостеност в дома; когато децата имат достъп до книги, до хубави илюстрации; когато имат възможност да вземат платното, боите, четките и заедно с татко или с мама да започнат да рисуват – те получават допълнителни възможности за търсене на своето любимо занимание.

Например, ако детето вижда как бащата художник с увлечение работи върху създаването на картини – то самото започва да смесва боите и да рисува. Ако татко е писател и през цялото време стои зад компютъра и работи върху текстове – твърде често детето също опитва да пише стихове или разкази. Като правило, децата се учат да мислят предметно, развиват светоусещането си в областта, в която работят техните родители.

Ние забелязваме това в дейността на нашето семейно неделно училище „Живоносен Източник” в Царицино, което ръководя вече много години. Ако самите родители, да кажем, искат да се занимават с живопис, те могат да доведат на занятията и своето дете. Или обратното, децата пожелават да се занимават с рисуване върху дърво, като заедно с тях могат да дойдат и родителите. Родителите, които съвместно с децата си практикуват някакъв вид творчество, им донасят огромна полза, защото по този начин децата израстват с усещането за опита от творческата дейност.

Човекът опознава самия себе си, занимавайки се с творческа дейност, изпълнявайки поставените пред себе си конкретни задачи, принадлежащи към една или друга предметна област. Този опит формира самосъзнанието на човека, усещането за обема на творческите ресурси, присъщи на неговата личност.

Търсене на самия себе си в светлината на Христовата вяра

Но преди всичко самосъзнанието на човека зависи от неговото духовно развитие, от това доколко е приобщен към живота на Църквата. Когато станем причастни към благодатта на Светия Дух, започваме да узнаваме себе си по напълно нов начин. Всичко ненужно, повърхностно отпада, като някаква черупка; остава главното, същността.

Ако вярваме не повърхностно и се въцърковим дълбоко, ако имаме добър духовен наставник, вътре в нас настъпва обръщане, изригва онази вътрешна светлина, за която в Църквата се пее: „Во свете Твоем узрим свет”. (Ще видим света в Твоята светлина – бел. прев.) Заражда се вярата, приобщаваме се към Тайнствата и Христовата светлина ни помага да разбираме по-дълбоко себе си. Практиката на изповедта, покаянието дава възможност да се самонаблюдаваме, да изучаваме самите себе си в различните свои проявления.

Действието на Светия Дух в човека принася огромни плодове. По непосредствен начин то влияе и на това да преосмислим основите, върху които е бил изграден предишният ни живот.

В такава ситуация нерядко се случва хората да преминат към друга професия, да започнат да се интересуват от дейности, на които по-рано не са обръщали внимание. Съществуват удивителни примери, когато някой, без да се е подготвял преди това, започва да рисува забележителни икони. Неведнъж сме наблюдавали как жени се увличат от занимание с църковна бродерия, намират себе си в това изкуство, макар че никога по-рано не са го правили. Или още един пример: човекът никога не е пял, започва да ходи в храма, започва да се моли, да съзрява духовно, душата му започва да пее и заедно с това в него се поражда желание да се обучава в тази сфера.

Възникването на нови предметни интереси у вярващия е напълно закономерно явление. Човек прозрява духовно, в резултат на което в него се поражда ново разбиране за самия себе си, а също така се формира потребността да изрази духовното богатство на своя вътрешен свят, който сега придобива в душата си. Ако на личността се помогне в такъв момент, ако тя бъде научена да се ориентира в новата предметна област и й бъде дадена възможност да усвои необходимите технически основи на интересуващата я дейност – тя би могла да създава високопрофесионални работи.

Самото това обръщане е закономерно: човек се очиства от греха, преобразява се духовно, и заедно с това осъзнава себе си по друг начин и намира своето ново поприще. Разбира се, невинаги се случва човек да изостави предишната си професия и да започне „начисто”. Най-често след въцърковяването, в новия етап от живота си хората търсят възможности да съчетаят предишното си образование с новия християнски светоглед.

Така стана и в собствения ми живот. Когато започнах да се въцърковявам (това беше през 90-те години), свещениците се отнасяха с голямо подозрение към психологията като наука, защото тя току-що излизаше от материалистическата традиция. Да прибавим и факта, че през този период започнаха дейността си магьосници, екстрасенси, чародеи и други подобни. Тогава мнозина свещеници се опасяваха, че заниманията с психология ще доведат хората до увлечение в окултизъм, а той е твърде опасен за душата!

Знаех, че много мои колеги след началото на своето въцърковяване решително оставиха психологията и се заеха със съвсем различен вид работа. Осъзнавах добре, че предишният ми мироглед рухна. Но същевременно ми беше много тъжно да изгубя научния багаж, който бях натрупала в МГУ (Московския държавен университет – бел. прев.) в продължение на години. След някои размишления достигнах до извода, че е необходимо да пристъпя към изучаване на християнската антропология и върху нейните основи да създам нова психологическа практика.

Искам да призная, че през този период ми беше изключително трудно! Възникна усещането, че седя върху развалини, а нов подход изобщо не съществува… Разбира се, тогава нямах никакво чувство за самоувереност, имаше само тревога и неопределеност. Търсенето на самата себе си беше в своя апогей!

Да се реализирам в качеството на православен семеен психолог ми помогна опитен свещеник – протойерей Георгий Бреев. От опит знам, че в такъв момент е много важна помощта на духовния наставник! Свещеникът, духовникът, който познава тревогите, интересите, размислите на духовното си чедо, може да го подтикне към съзидателна вътрешна работа. Тук не бива да се заповядва, не бива да се забранява: „Това остави, това започни”.

В човека следва да се извърши процес на търсене на самия себе си в светлината на Христовата вяра. Този процес на формиране на християнската личност ръководи Сам Господ Бог при съдействието на духовния наставник. По молитвите на духовния отец се открива сърцето на човека, и Господ му дава ново знание, разбиране за самия себе си, своето място в Църквата и в света. | www.pravmir.ru, със съкращения

Превод: Радостина Ангелова