Когато вярата не е чайна церемония



От пръв поглед те грабва топлият и жив поглед, забързаната походка и безкрайната жизненост, която излъчва. Да общуваш с него е като да откриеш стар приятел, който те познава по-добре и от самия теб. Разменихме общите си желания и намерения и нямаше как да знам, че споделеното ще се превърне в реалност, защото ще оживее и ще придобие реални очертания в една топла, всеотдайна душа, която се отдава на другите.

Да построиш дом за православните християни в страна, в която са малцинство. Да събереш като късчета, разпилени от вятъра, хора, загърбили корените си, за да търсят по-добър живот в непозната държава.

Той е монах.

От онези, за които монашеството е откровение за това, че да последваш Христос означава да загърбиш аристократичния си произход (родът му е знатен), перспективното си образование (завършил е право), блестящата си професионална реализация (професор) и признание и най-трудното – да пренебрегнеш семейната традиция.

Означава още да търсиш корените си в земята, в която си се родил, но да ги откриеш отвъд и да видиш в чуждоземци братя по вяра.

И най-вече да забравиш удобството и уюта на постояното пребиваване, а да си на път в търсене на страдащия, да споделиш болката му и да го лекуваш с обич и търпение.

Означава още да съграждаш, да издигаш от руините едно заровено дълбоко наследство.

По време на едно пътуване ни показа порутената сграда на средновековен манастир и изоставена църква. Тук беше решил да издигне дом на Православието.

И какво толкова, ще кажете, при нас в България в последните години никнат като гъби храмове и манастири.

Това начинание обаче се превръща в мисия, когато се осъществява на територията на една силна и властна Църква, в едно общество, изцяло обърнало гръб на духовността.

С горящо сърце и отдадена мисъл, той работи неотклонно, като знаеше, че по-важно от сградата е в нея да вградиш живи камъни – да създадеш общност.

Лесно ли е да се изгради общност?

От личен опит знаем, че дори там, където общата традиция, националност и култура сплотяват хората, трудно се създава общност от вярващи. Колко по-трудно е, когато трябва да се роди общност от едно многообразие на националност, традиция и култура.

Мисията е тежка и мнозина отпадат. Първи отпадат тези, които са търсели лична изгода и социално положение. Драматично е, понякога саморазрушително, защото често човешкото надделява и въпреки вложените усилия, тези на които си се доверил, те изоставят и ти пак си сам на пътя.

Какво би казал той за това? Отдавна е простил с цялото си сърце и отново е готов да вложи цялото си същество, за да привлече в мисията си всеки, който се приближава, търсейки помощ и утеха.

Една картина от последната ни среща е постоянно пред очите ми. Семинар-среща, организиран от него по богословски проблеми на общението. Участваха богослови-учени, преподаватели, духовници от Гърция, България, Румъния и Украйна. Въпросите се разискваха разгорещено, всеки защитаваше своята позиция. Той слушаше внимателно. Накрая се обърна към всички и с истинска радост заяви: „Колко хубаво е, когато братя са заедно!”. Думи от обич, които потушават конфликтите, стопяват различията и свързват непознати иначе хора, в едно.

Питах се, наистина ли не вижда човешките недостатъци, сляп ли е за бушуващите страсти във всеки от нас. И тогава разбрах – чувствителното му сърце виждаше всичко и се изпълваше със страдание за всеки от нас и лекуваше по единствения възможен начин – със своята обич.

Не си го представяйте като съзерцател и неподвижник, нищо такова, неговата обич е като на взискателния и строг родител. Той знае, че трябва да помогне на детето си да даде най-доброто от себе си, а това не става лесно. И най-добрият начин е като му покажеш, че за него това е възможно.

Да забрави удобството и уредения живот, домът да е там, където двама или трима очакват да отслужиш литургия, да изповядаш наранената душа, да извършиш панахида. Храната ти да е споделена, сънят ти да е по път.

Всичко това, което е кошмарът на съвременния човек – да не знае, къде ще осъмне, с какво ще се храни, къде ще спи. Не случайно имаме цяла индустрия, която се грижи за това да пътешестваме в екзотични страни, да пътуваме комфортно, да отсядаме в луксозни хотели; цяла индустрия, която издига непреодолима стена между търсещия развлечение и истинския живот, свързан с проблемите и тревогите на местния човек.

Към себе си е небрежен, не се оплаква от неудобствата. Когато обаче вижда, че твоите сили не са достатъчни за този подвиг, без дори намек от недоволство ти подава ръка, уверен че в следващия момент ще се справиш.

Единственото, от което се бои, изхождайки от дългогодишния си опит с хора, е да не превърнем Православието в „чайна церемония”, както сам казва. Да го превърнем в ритуал, който съзерцаваме и изпълняваме детайлно точно, но без да влагаме ум, сърце и воля. Или без да осъзнаваме вложения смисъл във всеки символ, без да привлечем емоциите и чувствата си в случващото се, без да мобилизираме волята си за подвига, който се изисква от нас.

Това е най-голямото му опасение, защото Православието не е медитация върху висши идеи, които не разбираме, нито ни въздейства отвъд и въпреки нас; то е дейно и активно. Ражда се в реално общение, в което вътрешният ти свят намира своя център и хармонично единство при срещата с другия различния, ближния и променен в това общение може да срещне най-различния, непостижимия – Бога.

Той от опит знае, че не можеш да стигнеш до ближния, ако не заговориш на неговия език, още повече, когато трябва да служиш. Затова и неговото служение, неговата служба е многоезична, защото всеки трябва да участва, всеки трябва да отправи молитвата си на езика, на който от дете я произнася, за да не се прекъсне веднъж изграденото.

Когато съм близо до него, забравям какъв огромен товар носи, защото го носи с лекотата на дете, което прекрачва в света, уловило ръката на родителя си.

Кой е той и къде живее не е толкова важно, достатъчно е, че го има, че следва Нашия Спасител Господ Иисус Христос, поел на плещите си бремето на този свят, че сърцето му гори в молитва за нас.

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

6 Отговори

  1. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Музика от рая:

    http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2010/06/04/912241_natali_koul_shte_pee_za_purvi_put_u_nas_na_30_juli/?ref=rss

  2. димитър колев петров каза:

    Чайната церемония не е само ритуал.Всяко движение в нея има дълбока философска осмисленост и послание,затова е много важно как ще се проведе.Чайната церемония е Среща между личности.
    Би били добре авторите на статии да внимават в аналогиите,които употребяват,защото така могат да подведат,а иначе статията ми хареса.

  3. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Божият строител. На Господ фактури не се представят, казва Лъчо Николов

    http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2010-06-04&article=327222

  4. Asen Bozhkov каза:

    Много хубаво, истинско и написано от сърце! 🙂

  5. Михаил ...... каза:

    Или има продължение или аз нещо пропуснах, защото така и не разбрах кой е човека…или не трябва да се знае!?

  6. Авторката пише панегирик на човек, за когото не казва какво е направил по Христа, апостолите и примерите от историята за да оделотвори вярата с любов към ближния и полезен труд и знание за човека и обществото. Въпросът за съвременната комуникация е много сложен особено в България. Първо тук има модернистична лексика, която не е почерпана от българската книжовна и фолклорна традиция. Преводът от латински и гръцки на изразния свод на науката и светския език на славянобългарски с успореден превод на новобългарски не е завършен. Ключовите семантични понятия на книжовния и говорим модерен български език не са изведени от християнската и църковна традиция. Те следват също така една латинизация и технизация на езика и представите, дошли от функцията на технологичния и естествено-научен проект на Европа. Така се къса духовната и смислова връзка между вярата и философските й изразни средства с идеите и изразните средства на модерността. Затова БПЦ я чака много словесна работа, но Тя нехае.