Кое е богатството на Църквата?

О. Ясен Шинев

Веднъж при св. Йоан Златоуст дошъл един заможен аристократ и го помолил за неговото молитвено застъпничество пред Бога за изцеление на единствената му дъщеря, която страдала от тежка и неизлечима болест. Светителят се отнесъл благосклонно към него и не след дълго дъщерята оздравяла. Тогава, в знак на признателност, бащата му подарил една голяма златна чаша, обсипана със скъпоценни камъни. Но, за негова изненада, св. Йоан му казал: “Защо ми носите тази чаша? Идете и я продайте, а после дарете парите на бедните, гладните и болните. Те имат нужда от това. Помогнете им! Богатството на Църквата са хората!“.

Всички, които познават неговото житие знаят, че всъщност това не е откъснат епизод, а нещо съвсем нормално и естествено за пастирското му служение. Той винаги, във всички периоди и препятствия, които е преминал, многократно е раздавал средства и дори продавал църковна утвар, когато и където имало недостиг и  било необходимо да се посрещнат нуждите на някого. Винаги е бил противник на разкоша и излишното събиране на пари и скъпоценности. Самият той бил изключително милостив и винаги откликвал на нуждите на идващите при него и не се щадял за тези, които имат нужда от духовна и материална помощ. Не само бил образец за добротворство, но и от амвона призовавал горещо хората да вършат реално добро и да бъдат колкото се може повече и във всички случаи милостиви към страдащите. По негово време, а и далеч след това, около столицата Константинопол и около всички големи градове в империята имало пояс от странноприемници, болници и приюти, където духовници или просто заможни християни се грижели със средства и всякаква реална помощ за нуждаещите се. Примерът на първата християнска империя в света бил последван от всички други православни държави, така че в столицата и във всеки по-голям град имало подобни домове на милосърдие. Така било и на Запад, и целият християнски свят се превърнал в реално доказателство за словото на Спасителя. Когато Синът Божи изрича: “Елате при Мене, всички отрудени и обременени…“ (Мат. 11:28), Той не просто се обръща към всички да последват Неговото учение и така да печелят последователи, а нещо повече – дълбоко и съкровено да се стремят да помогнат на този изстрадал свят. Той желае да го прегърне в обятията Си и с тази духовна прегръдка да отнеме болката на всички и всеки поотделно. От изранените си ръце да даде не само мистична утеха, но и да осигури „хляба насъщен“ на всеки, за всеки един ден.

Този завет на Вседържителя Христос светата Църква изпълнява вече две хиляди години, като насочва и наставлява, съхранява и отбранява като майка закрилница всички, които се обръщат към нея, и дори онези невярващи, които се нуждаят от реална подкрепа в криволичещите пътеки на своя живот. Думите “даром получихте – даром давайте“ (Мат. 10:8) са отправени към всички, “родени от жена“. Затова в двухилядолетната традиция на тази „вечна Витезда“ – най-добрата лечебница, монаси и свещеници, мъже и жени са призовани да отворят душите си за всепроникващата благодат Божия и да проявяват дела на добротворство в най-прагматичния смисъл на думата.

Затова и въпросът за социалната мисия на вярващите е толкова болезнен, трептящ и винаги актуален. Те са призовани не само да проповядват с думи, да направят достъпно словото на светото Евангелие и да го сведат до хората, но и да помогнат на всеки, който има каквато и да било нужда в безкрайните си битки в света. Най-красивият пример за приложение на непреходния Му завет са житията на светците. Кой от тях не е бил милостив и състрадателен? Отдавал е всичко свое – дух, душа и тяло, време за молитва, и с тях е проявил своята грижа към всеки, който има нужда. Принципът на милосърдието пронизва всеки от тях в различна степен, но особено покъртителен е примерът на св. Йоан Милостиви, св. Филарет Милостиви, св. Владимир Покръстител на Русия, както и в близката съвременност – на св. Йоан Кранщадски и св. Алексей Мечев. Те са отдавали буквално всичко – с пример, слово и средства за другите, без да оставят нищо за себе си и дори да мислят за утрешния ден.

В настоящата църковна реалност, в днешния все по-динамичен и материален свят, като истински оазиси на милосърдието са онези енории, в които всеотдайни свещеници правят всичко за своите енориаши. Превръщат се в светилници в мрака, като призовават с примера си, с проповед и разнообразни форми на енорийски живот. Тези истински “рицари на духа“ основават школи за църковно изкуство, ръководят неделни училища за деца и подрастващи, организират доброволчески кухни, раздават пакети с храна за нуждаещите се и така се превръщат в истински носители и изпълнители на учението на Спасителя, а не просто служители или потребители. Всяко дело, насочено към хората, всяка истински дейна проповед трябва да бъде насърчавана по какъвто и да било начин в този век на потреблението, който опустошава душата на съвременния човек. Сега повече отвсякога е време за отдаване и грижа, за да можем да се доближим до душите на страдащите в този самоотричащ се свят, който става все по-абсурден и парадоксален в проявите си. Нека ние предложим алтернативата на живото православно виждане и живот на тези, които инстинктивно търсят надежда, тъй като сами разбират, с чувствителността на своите наранени души, че посланието на този свят е изпълнено със заблуда, суета и пронизваща болка.

Затова да не бъдем застинали в своята самодостатъчност, а да бъдем достъпни и обърнати към всеки, който носи своя малък кръст като личност и човек. Всяка енория може да се превърне в уютен, топъл дом, който да сгрява изтръпналите души и тела на страдащите от студената прегръдка на света. Затова утвърденото от дълго време мнение, че светото Православие е насочено само към вътрешния свят на човека и е само лично, изповедническо учение, в него няма място за социална и милосърдна дейност, трябва да бъде превъзмогнато. Защото историята на източната традиция изобилства от примери за милостиня и добротворство –  както на патриарси и духовници от всякакъв ранг, така и на християни от всички времена и епохи. Те проповядват много ясно против провъзгласената самозатвореност, застояла мудност и инертност, която не би следвало да се превръща в синоним и всеобщо мнение за всички и навсякъде. Защото от висотата на светото Разпятие Спасителят разтваря своите ръце, за да отдаде всичко свое на всички, които вярват и дори не вървят в Него. А ние, независимо къде сме и с какво за занимаваме, носим светия дълг да продължим Неговата грижа и всеотдайност в името на и за хората, като по всякакъв начин се опитваме да превърнем тяхната болка в своя и така им покажем пътя към светлината и избавлението на техните души от примката на измамата и суетата. Опитите на недобронамерени хора и гласовете отстрани за това колко са богатствата на Църквата и как тя разполага с тях в своя вътрешен и неразбираем за външните ритъм, трябва да бъдат отклонени и заглушени с примери от нейната действена, преобразяваща роля в историята и в настоящия ден. Защото най-голямото богатство на светата Църква са хората, които са я преоткрили като майка закрилница, спуснала покрова си върху всичко тяхно.