Кой е блудният син?

Трудно е да се приеме, че този огорчен, възмутен и разгневен мъж, може да се окаже по-близо до нашето духовно състояние, отколкото чувствителния по-малък брат. Колкото по-внимателно се вглеждаме в него, толкова по-ясно разпознаваме себе си в него.

По-голямото дете в семейството добре познава отговорността и тежестта да отговориш на изискванията за образец на добрия син/дъщеря.

Питам се, какво ли би било ако не бяха по-големите синове/дъщери да отговорят на очакванията на родителите, да изпълняват задълженията и дълга си. Те изпитват силно желание да удовлетворят родителите си и се страхуват да не ги разочароват. Но също така често изпитват истинска ревност и завист към по-малките братя и сестри, които изглеждат по-малко ангажирани да доставят удоволствие на родителите и се чувстват по-свободни да правят всичко „по свой начин”.

Мнозина могат да се разпознаят в образа на по-големия брат. Онзи, който през целия си живот е измъчван от едно особено любопитство към безотговорния живот, който никога не е живял, но други водят… Да правиш винаги онова, което очакват от теб – най-доброто, като отговаряш на очакванията на личностите-авторитети в твоя живот – учители, духовни наставници. В същото време постоянно да се измъчваш от въпроса, защо и аз нямам куража „да си тръгна”, както направил по-малкият брат.

Мъчително е да стигнеш до това признание, но дълбоко в сърцето си, ние познаваме чувството на завист в срещата с бунтовния син. Това е емоцията, която се поражда в нас, когато виждаме приятели да се веселят и вършат онова, което се порицава от обществото. Докато порицаваме тяхното отношение като неморално, в същото време един въпрос продължава да ни тормози: защо самите ние не дръзваме да се държим като тях, ако не във всичко, поне отчасти.

Понякога животът в послушание и посветен на дълга, от който съм горд и заради който съм възхваляван, се усеща като товар на плещите, който ни потиска, дори, когато сме се примирили и не пожелаваме да се разтоварим.

Не е трудно да се идентифицираш с по-големия син от притчата, който се оплаква: „Аз ти служа от години и нито веднъж не пренебрегнах волята ти, а ти никога не направи празник за мен”.

В това оплакване послушанието и дългът са се превърнали в товар, а служението в робство. Това състояние се разкрива в следната ситуация, например, когато ни критикува неофит и ни обвинява, че не сме достатъчно набожни. Когато подобна критика ни изкарва извън релси и излизаме от кожата си от гняв: „Как си позволява да ме учи! Какво си въобразява? Прекарал е години без каквото и да било въздържание, докато аз от детството си живея във вярата. Обърнал се вчера и вече ми казва как да се държа!

Това мое вътрешно негодувание ми разкрива собственото ми „изгубване”. Останал вкъщи, без да се отдалечи дори и за миг, но самолишил се от свободата в дома на баща си… Гневът и завистта разкриват моето робско послушание.

Това не е изключителен опит, много синове и дъщери са се изгубили, оставайки завинаги у дома. И това е изгубеността, характеризираща се с лекотата да осъждаш и порицаваш, с гняв и негодувание, с горчивина и ревност и унищожителна по отношение на човешкото сърце. Често възприемаме „изгубеността” като действие, външен акт. Много по-лесно е да идентифицираме греха на по-малкия брат. Неговата „изгубеност” е очевидна. Той използва парите, за да задоволи похотта си. Направеното от него е грешка и това е очевидно за семейството, приятелите, и не само това, то е осъзнато и от него. Той въстава срещу морала и се оставя на похотта и алчността. Но впоследствие като вижда, че неговото бунтовно отношение води до мизерия и страдание, по-малкият брат се обръща обратно и иска прошка. Налице е един класически житейски провал, който се разрешава по най-естествения начин, лесен за разбиране и съчувствие.

„Изгубването” на по-големия син е много по-трудно за идентификация. Той винаги прави всичко, както трябва. Послушен е, следва дълга, уважава закона и е изключително трудолюбив. Уважаван е от хората, които му се възхищават, възхваляват го и го обявяват за образец. Външно е безукорен. Но изправен пред радостта на бащата от завръщането на изгубения син, една тъмна сила се надига в него и изригва на повърхността. Неочаквано излиза наяве една личност, останала скрита в несъзнаваното, нещо повече с годините тя е набрала сили и управлява.

Когато се вглеждаме в себе си се питаме, кое би било по-осъдено – похотливостта или негодуванието?

Колко негодувание отделя „добрите” от „поправилите си”. Много лесно е да осъдиш, порицаеш, съществуват хиляди предразсъдъци и сред „светците”. Колко потиснат гняв сред хората, грижещи се да избегнат греха!

„Изгубеността” на „светеца” е пълна с негодувание и е много трудно да я забележиш, именно защото е тясно свързана с неговото желание да бъде добродетелен. От личен опит знаем какво огромно усилие е да бъдеш добър, добре приет, обичан и пример за останалите. Да се стараеш съзнателно да избегнеш греха и да изпитваш страх да не изпаднеш в изкушение. Въпреки тези неимоверни усилия, в нас постепенно се настаняват все по-трайно суровост, морализъм, стигащ до фанатизъм, заплатени с усещането че вече не си у дома, в дома на баща си. Да станеш по-малко свободен, по-малко спонтанен, по-малко весел и все повече да те възприемат и определят като „труден” човек.

Всеки може да разпознае този глас на негодувание, който ни свързва с по-големия брат. Негодуванието, породено от отказа да приемем себе си, отказ, който ни лишава от спонтанност до момента, в който вече не можем да се отдадем и да изпитаме радостта, която е в нас.

Радостта и негодуванието взаимно се изключват. Когато по-големият брат, разбра причината за веселбата: „той отказа да влезе”.

Притчата ни изправя очи в очи с най-трудният избор в живота: да се довериш или не на Божията любов, която всичко прощава. На протеста на книжниците и фарисеите, че Христос се храни на една маса с грешниците, той противопоставя радостта на бащата от завръщането на блудния син. Какъв шок за хората, посветили се на дълга, чийто протест, държи сметка, претендира за справедливо претегляне на везните, да отговорят на любовта Божия към грешниците. Биха ли могли да седнат на една маса с грешниците, както направи Христос. Ето това е истинското предизвикателство за тях, за нас, за всеки, който е изпълнен с негодувание и изкушен да избяга в онзи познат модел на благочестивия живот!

По книгата “L`asbbraccio benedicente”; превод от италиански: Мария Иванова