Коя е най-скъпоценната жертва пред Бога?

Свещ. Ясен Шинев

Понякога в храма идват хора, вярващи и невярващи, православни или по-скоро атеисти, и задават въпроси относно една своя духовна потребност. А тя е похвална и препоръчителна за всички. Изречена ясно и точно – какво е най-доброто, което да сторят от благодарност за нещо, с което Бог им е помогнал. И тогава те обрисуват пред свещеника една сходна картина – когато са се помолили за свой житейски проблем или ситуация, Той се е отзовал и чул молитвите им.

Слава Богу, че има такива! Защото преобладаващата част от нас твърде често е в ролята на онези девет прокажени, които Христос изцелил, но само един се върнал при Него, за да Му благодари. Но тези, които са изпълнени с толкова рядко срещаното чувство на благодарност също се лутат в чистия си стремеж и отправят въпроси, свързани с най-скъпоценната жертва, която да принесат пред Неговия Свят Престол. Наистина всеки духовник може да посочи много съвети с духовно и православно предназначение, и ако всеки от тях бъде приложен с чисто сърце, Бог ще го приеме в неизразимото Си великодушие.

Когато Той е помогнал на някого и се е намесил чудодейно, е винаги добре да се отслужи благодарствен молебен или да се поднесе безкръвен оброк от вино, брашно и зехтин, или каквото и да е… Посетителят може да бъде приканен да остави дарение в някоя от касичките в храма или просто да остане да се потруди в църквата или енорията. Всичко това е не само похвално, но и душеспасително! Но най-важното е друго! Най-чистата и желана жертва пред Христос е да Го потърсим и да се помирим с Него в покаяние и изповед. А после да Го приемем в себе си чрез светото причастие с Тялото и Кръвта Му. Но първо да се помирим… А това означава да въздъхнем, да наведем глави, и взирайки се в най-дълбоката си същност, да признаем грешките си. Всичко друго е допълнение, без което може.

Затова и св. пророк Давид възкликва: “Жертва Богу е дух съкрушен! Сърце съкрушено и смирено, Ти, Господи, не ще презреш!“ (Пс. 50). Това е обещание неравностойно, но изпълнено с тихо величие, защото Всемогъщият дава на крехкия човек, само ако той искрено и с разкаяние се обърне към Него. Плод на бащинска любов към блудните синове и дъщери, които не са оправдали доверието на родителя си. Един поклон, свято низхождане от висините, навлизане в немощите и желание за помощ, достигаща дори до саможертва. Едно тихо и неизказано слизане по духовната лествица, за да може човекът да възходи по нея като се хване за ръката на Отца. Но Той иска най-свидната жертва от търсещия Го: „дай ми сърцето си!“ (Пр. 23:26). И това сърце трябва да е минало през долината на плача, познало и осъзнало своето недостойнство. Трептящо и стенещо, освободило се от налепите на гордостта и призраците на вроденото ни себелюбие. Да се помирим с Него означава да се покаем, а да се покаем значи да се помирим. Толкова просто и кратко!

Това е вечната проповед на Бога, винаги своевременна и актуална. Тя обяснява личността на св. Йоан Предтеча в историята на Светата църква и е първата изява на Логоса в този свят. Думите: „Покайте се!“ кънтят и в Стария и в Новия завет, и са смисъл на духовната мисия както на Спасителя, така и на всички, дошли преди и след Него в този студен и враждебен свят. Това е призив към съзнателно обръщане, прелом и коленичене пред Него с трепет и очакване за помилване. Искрена проява на онова чисто човешко в личността, което Господ Бог е заложил в душата Му.

Покаянието е идване на себе си, в себе си. Очистващо отърсване от калта на греха и опит за прогонване на навиците на старата природа, заразена от него. Затова и св. Йоан Лествичник го нарича „второ кръщение“. Разбира се, всеки от нас може да се разкае у дома или в храма, стига да го стори чистосърдечно, но е особено силно, ако е извършено пред духовник чрез тайнството изповед. Тогава е в пълнота и е най-ценно пред Спасителя и Светата църква. В изповедта най-могъщо и действено се излива всепроникващата Божия благодат, която изцерява, изпълва и твори новия човек. Тя е пречистена проява на висше смирение, защото е плод на пречупване на гордостта и признаване на греховете пред друг човек, себеподобен, но облечен с духовна власт да „свързва и развързва“ на небето и земята. Тя е поклон пред властта на Бога в лицето на един Негов офицер. А после, след като е навел глава, очистен да приеме в себе си Тялото и Кръвта на Спасителя Христос.

Тогава ще стъпи на нов път, преживявайки своята лична и неизказана метаноя, и ще се превърне в част от живото и туптящо Тяло Христово. Да даде Бог сили на тази душа да навлезе в мистичния свят на Светата църква и да изгради своя духовен ритъм с четене на молитви, посещения на богослуженията и дела на милосърдие, и да стори всичко в своята степен на израстване в процеса на въцърковяване. Така човекът ще търси най-важната цел – освещаването на своя ум, душа и воля, и достигне до върха на духовния подвиг – обожението на цялата си личност.