Кръстът – символ на спасение

„Нека не се срамуваме от достойните за почит знаци на нашето спасение. Нека носим кръста Xристов като венец, защото чрез него се извършва всичко, което ни е нужно. Той ни се предлага, когато се покръстваме, когато поискаме да приемем тайнствената храна (светото причастие),… или да направим нещо друго. Затова с такова желание го чертаем и в домовете си, и на стените, и на вратите, и на челата, и в сърцата си. Защото кръстът е знакът на нашето спасение, на общата свобода и на милосърдието на Владиката (Господ). Затова, когато се осеняваш с него, представяй си цялата му значимост, потушавай гнева си и другите си страсти.

Апостол Павел… ни убеждава с тези думи: „Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеците“ (1 Кор. 7:23). Мисли, казва той, за високата цена, заплатена за теб и няма да бъдеш роб на нито един човек, като под висока цена разбира кръста. Защото не е достатъчно кръстът да бъде изобразяван само с пръсти. Той трябва да се предшества от сърдечно разположение и пълна вяра. Направиш ли го по този начин пред лицето си, нито един от нечистите духове няма да може да се доближи до теб, щом види меча, с който е бил ранен, оръжието, от което е получил смъртоносната рана.

Кръстният знак и в стари, и в нови времена отваря заключени врати, прави отровата недействаща, лекува недъзи и смъртоносни рани. Не е чудно, че той побеждава силата на отровните вещества, щом като е разрушил вратите на ада, отворил небесната твърд, открил отново входа към рая и съкрушил крепостта на дявола.

И така, запечатай кръста в ума си и приеми спасителния за нашите души знак. Защото именно този кръст е преобразувал вселената, прогонил е заблудата, въвел е истината, превърнал е земята в небе и е направил хората ангели. Когато имаме кръста, демоните вече не са страшни и опасни, смъртта вече не е смърт, а сън.

Кръстът поваля и потъпква всичко враждебно. Затова, ако някой ти каже, че се покланяш на Разпнатия, отговори му с радостен глас, че се покланяш и не ще престанеш да се покланяш.

Ако той се засмее, оплачи безумието му и благодари на Господа, че ни е оказал такива благодеяния, които без откровение свише никой не може да познае. Този човек се смее само поради това, че „душевният човек не възприема онова, що е от Божия дух“ (1 Кор. 2:14). Децата например, виждайки нещо велико и чудно, ще се засмеят, ако се опитаме да им го обясним. Езичниците приличат на такива деца. Те дори са по-безразсъдни от тях, понеже постъпват по детски в зряла, а не в детска възраст, затова са и по-достойни за съжаление и не заслужават никакво извинение. Но ние, дори пред нас да застанат всички езичници, нека с още по-голямо дръзновение да казваме, че кръстът е нашата похвала, началото на всички наши блага и цялото наше украшение!

Св. Йоан Златоуст, „Слово за кръста“

Изписа се толкова много. Дойде времето, когато всеки може да намери каквото го интересува – за вярата, за Евангелието, за богослужението… Литература – колкото искаш; има и богословски трактати, и прости и откровени „изповеди“, в които личи практическата вяра и от които лъха искрена и сърдечна духовност. Вярно, вероучение не се въведе в училищата и рискът от преподаваната бездуховност, която владее там, на най-малките и скъпи за нас остава. Може би заради това, само от един бегъл поглед на човек му се струва, че от интернет пространството спокойно може да се изучава богословие. Всеки ден излизат нови книги. Почти няма голям светител или подвижник, чиито творения да не са издадени. Жития, канони и правила, икони, псалтакии – всичко е в интернет.

Съмнявам се, че преди двадесет години някой е предвиждал такъв бум на православната мисъл и култура, а ето, че е факт. Като че ли всички прописаха!

Сега остава едно. Хората да се върнат в храма. Дали в крайна сметка не зависи от нас ще стане ли това, или и занапред повечето българи ще влизат там за да вземат върба, орехова шума, някакво цвете, светена вода, икона, броеница, кръстче или някаква друга вещ, а често пъти и неща, неносещи в себе си никаква християнска символика и смисъл. Не че този акт не е част от цялото.

И все пак, ако нашите християни не понесат благословението и общението с Бога след Светата Литургия, на която са станали свидетели, съпричастни и причастници, каква материална вещ, взета от храма, ще замести тази липса!

Сега, по скромното ми мнение, е време вече всичко да се казва направо и ясно; без помощта на богатия ни фолклор и шарените ни традиции. Защото едно е да четеш в интернет, а друго е да го чуеш от енорийския си свещеник. Защото „Как ще повярват, ако не чуят“ (ср. Римляни 10:14)? Трудно ще е въпреки словоохотливостта на съвременни и стари автори.

Мисля, че днес трябва да търсим Бога, „защото е близо“. Както бе казал някой – „мястото на срещата е ясно“ – то е там – на кръста. На онзи връх, на онова лобно място, където страшно са се издигали кръстовете на осъдените и разпнатите. Където са отеквали ударите на чукове, чували са се стонове и въздишки, където тълпата осъдително е ревяла, заглушавайки тихия плач на Света Богородица. Където апостолите със страх са се разбягали…

И времето на нашата среща е ясно – то е точно в онзи момент, когато слънцето е помръкнало, скалите са се разпукали и храмовата завеса се е раздрала от горе до долу. Когато е издъхнал Този, Който изгони търговците от храма и след това призова в него хромите, немощните и болните, за да им дари спасение; когато на кръста умираше Този, Който възкреси единствения син на Наинската вдовица и четиридневния мъртвец Лазар. Този, Който спаси от смърт грешницата, дари слово на немия и светлина на слепия. Този, Който наричаше всички приятели, който раздаваше любов и канеше при себе си отрудените и обременени люде; Който се радваше за каещия се грешник и казваше „… колкото пъти и да паднеш, стани и ще бъдеш жив“!…

Днес е време да възвестим истинността на всичко това, колкото и да ни убеждават, че такива вярвания не са ни нужни. Колкото и да търсят несъществуваща мистика и да се взират в „неограничените“ възможности на човешкия мозък; колкото и да ни тласкат към „позитивизъм“, „спонтанна еволюция“ и „лично щастие“. Неограничени са възможностите само на човешкия дух, и то само ако вярва в Бога и неотклонно се предава на Неговата свята воля. И ако ще целият свят да заговори за любов, Единственият, Който ни показа как се обича, дори и „до смърт, и то смърт кръстна“ е отново Христос. На онази голгота Той срази „здравия разум“, който търси ползата днес и тук, и умирайки, победи смъртта.