Левски – феноменология на надеждата

За Левски би трябвало да се пише светло и с радост. Трагично завършва животът му, пътят му прекъсва страшно и черно. Но присъствието му носи светлина. Светлина. И тя не е само отвъдна. Примиряваща. Левски е победителят в историята, която пише с кръвта си. Дори това да не изглежда очевидно, колко често се препъваме в очевидности… Той изпълнява мисията си и прави това, което казва: обикаля и носи облекчение на хората. Носи им надежда. Присъствието му вдъхва вяра и любов. Любовта остава и свети.

И нищо, че има паметник на мястото на бесилото, на мястото на смъртта, само мисълта, че заслужаваме човек като Левски да ни обича и да ни убеждава, че заслужаваме да бъдем обичани, стига. Останалото е светлина – следите от тази любов. И дирята от нея, упованието, че можем да бъдем мъничко като него…

Левски за много „трезви“ хора е романтичен герой. Той подсилва това дремещо пламъче на надеждата с цената на своята жертва. Както и обещава. Не предава никого и не проси милост. Не казва, че е станала грешка, когато го залавят и съдят. Поема цялата отговорност. Остава с достойнство и спокойствие. Приема края. Така, както може да го приеме според вярата си. Като начало.

На пръв поглед в него живеят толкова непримиримости: монах, бунтовник, водач и скромен човек от народа. Той е нетипичен революционер. Народната работа, която върши, е тихият, дълбок и съзидателен процес, погълнал много време, търпение и риск. Никой друг не прави това така, както Левски. Вероятно и никой друг не умее да го направи така.

Неговото духовно наследство е събрало вечни идеи. Левски създава съвършената хармония между делата, мислите, хората, писаните и неписаните идеи, които обобщава неподражаемо в живота, и това, което е оставил. В хората, които е срещнал. То също е докоснато от необикновеността му, осенено от присъствието му.

Той обикаля и създава връзките в народното дело. Те се изливат през душата му, събира хората, съчетава ги, неслучайно е свещенослужител. В него има съзидание, съчувствие и саможертва. Има и непримиримост, и сила, способност да се променя и да се завръща при началата си. Може да започва от начало. Може да се разкае, може да прости. Може да намери.

Наричат го Дякона, Апостола, и той наистина е легендарният герой на Възраждането. В Левски хората се взират и виждат своето бъдеще. Вече 140 години. Всички искат той да бъде техният символ и тяхното знаме.

Апостола вълнува със своя напълно осъзнат идеализъм. Явяването му през 70-те години на ХIX век, по време на освободителните борби, е събитие и безценен дар съвременниците му. Левски убеждава и разбужда хората по градове и села с идеи и поведение, които отричат егоизма. Напълно безкористен, стремящ се към чистота, живеещ в нищета, убеден, че завръщането в рая минава през постигането на свободата… Хората мигом го обикват, присъствието му е дълбоко, знаково и надхвърля просто идеята за свобода с двоякия изход живот или смърт. Той е различен и отначало не може да се побере в силуета на революционер. Търпелив сеяч, пръскащ семената на свободата и чакащ с търпение. При кой друг революционер говорим за търпение?!

Може би огромността на Левски, висината на човешките му достойнства и устременост подхлъзват пишещи хора да търсят в него въплъщение на всички липсващи български нравствени характеристики. Големи наши поети първи привидяха в него богоравност. Нарекоха го „българския Христос“ и се заеха да доказват своето „откритие“. Левски е безсмъртен символ, край когото витаят интересите и мечтите на различни кръгове. Те фрагментират образа му, намират в него някой друг, често експонират и самите себе си вътре, пресметливо го преидеализират, претеглят ефектите, експлоатират харизмата и присъствието му. Това насилие не се стреми към истината, а към нещо друго. Което не е Левски.

Къде е истината за него сред тълпата от идеолози, обичащи, мечтаещи, възхитени от Апостола? Къде ли е и сред обикновените популисти, говорещи за Дякона така, сякаш смятат за свой основен дълг да разтълкуват по най-правилния начин неговия образ.

В личността на Васил Левски духът не е само дума. Левски е човек на духа, не само защото е свещено лице. Безсмъртието в него намира израз и добива плът. Революционната мрежа, която създава, изстрадва, извървява със собствените си нозе и лична жертва е замислена с духовни правила. Той ги носи в себе си, остава си Дякон докрая. Левски е човек на деятелната вяра. Преминали през неговата душа и сърце темите за българската революция се съчетават с идеята за святост. Пропити са с идеали и до края му нито веднъж не се разминават. Делата му са свещенодействие. Сред многото му събратя и последователи не се намира човек, който да вникне в служението на отечеството като него. Левски е единствен и сам.

Когато преди десетина години по чисто политически причини шепа разколнически и партийни деятели набързо го канонизираха, насреща им изригнаха резки и безмилостни опровержения. Те може и да следваха каноничните предписания, но бяха лишени от любов. За кратко време срещу Апостола се изправиха две вражески армии – на хората, които се стремят да направят от него „свой Левски“ и на прекалено усърдните ревнители на светостта, следващи точно буквата на църковните канони. И двете страни стъпкаха любовта и личността на Левски. Едните го нарисуваха и му залепиха ореол, почетоха го спекулативно за няколкото минути своя слава. Другите доказваха по точки, преписано и злобно, според канона защо той не може да бъде почитан.

Любовта, която е движила Васил Левски – йеродякон Игнатий, в неговото служение на отечеството не е следвала стриктно точките и предписанията, дори да са имали смисъл и идея, ако са повтаряни бездушно и варварски. И радетелите на истината посягаха на светлия му образ без душа и сърце.

Нямат право нито тези, които размахват Левски за дребните си игри и интереси, нито тези, които се опитват да го отричат със същите онези книги и идеи, от които той се е вдъхновявал и които е обживял. Несъгласните с неговото християнско мъченичество няма как да не видят, че Левски е доказал със себе си, че жертвата има смисъл. След нея идва надеждата и пътят.

Апостолът на българската свобода, като всички всеотдайни, големи и обаятелни хора, е бил скромен и наясно със себе си. Вярвал е, че трябва да остане за нас йеродякон Игнатий и е очаквал във всички църкви да се молят и да го споменават, след като увисне на бесилото. И разбира се, предугажда събитията.

Образът на Левски би следвало да покаже и сега какво сме, не какво не сме. Нашето отрицание за хиляди неща, дори отричането на живота, който живеем, често е толкова безсмислено упорито. По пътя към своето лично осъзнаване Левски тръгва по линията, в която „времето е в нас и ние сме във времето“. „Той винаги е останал верен на Църквата и на служението си в нея. Затова държанието му пред съда е по християнски безукорно. Така се държи и пред бесилото, когато пожелава да бъде споменаван и запомнен като йеродякон Игнатий. Християнството в живота на Левски е осъзната нравствена необходимост. Левски показва вярност към вярата с цялостното си поведение като водач на революцията“, казва проф. Георги Бакалов в последното си интервю пред БНТ.

Поборниците на буквалната агиография посочват като основна причина за „развенчаването“ на Левски допускането на убийството на младеж от Ловеч, което се случва за заличаване на следи. Невинната кръв, която пролива, със сигурност тежи на съвестта на Дякона.

Сигурно заради огромните личностни дефицити в България, хората се нуждаят от образ като Левски, който да бъде и страдалец, и герой, и обикновен човек. Възможно е лутанията на българската душа да са довели до заличаването на неговите човешки черти и прекалената му идеализация, подозират балкански историци. Недоброжелатели винаги се намират, ала народната интуиция рядко се подвежда. Времето показва истината за истинските и химеричните герои. Левски не губи нищо от респекта към себе си през годините. Дякона и сега продължава да бъде скитникът-сеяч на надежда и утеха за българите.

Левски става жертва и курбан за делото и за свободата. В спомените за него има възхищение и трепет. Споменаването му винаги е напомняне за българския идеал. Той се сраства с него. И в този момент се промъква надеждата, че по мъничко от Апостола на свободата живее в нас. Без да бъде „българският Христос“.

Той се отрича от себе си и живее с пълното отхвърляне на своята воля едновременно и като бездомен, и по монашески, но никога и в най-далечната аналогия, с нито една чертица в своите размисли не дава повод за кощунственото „месианизиране“. Има нещо преиграно, истеризирано и неискрено в нуждата да се изрича подобно хрумване. Какво ли означава „български Христос“? Започвайки от ранния Вазов, „месианството“ на Левски е натяквано в екстатичен хуманизиран транс с безсилно и познато усещане, че и Дякона трябва да послужи за подхранване на нашите комплекси, а не за тяхното лекуване, за което даде живота си.

Безсмъртието на неговите прозрения и човешките му добродетели са свързани с тайната на искреността. Тя може да се превърне в лакмус за онези, които казват, че обичат Левски, негови са и го следват. Искреността е смелост, възможна само по пътя и в пътя към другите. В скиталчеството и опита да се срещне с неизвестния брат, сврян в бедната си къщица, Левски рискува. Всеки ден. Той върви срещу своите опасности и ги очаква, знае, че и те ще го срещнат неизбежно. Дякона почти успява да канонизира делото за освобождението на родината си. Пропива го със съборността, за която учи в духовния курс в Стара Загора. Не са прави тези, които спорят с неговата принадлежност към християнския идеал. Общностите, които създава и въвежда в делото, са извикани за живот и носят печата на неговата лична неподправеност и пълна отдаденост на вярата. Те обаче не могат да функционират без него, нямат неговия творчески дух. Делото не може без него. И главното не е в това, че е бил безкрайно смел и е държал сметка за всеки похарчен лев на организацията, обречен на революцията.

Левски успява да събере заедно тези, които се противят на вярата и безверието си. Да ги накара заедно да работят за България.
Апостола е носител на вкоренената надежда, че СМЕ и имаме толкова много неща, които СА. Той ни е любим, той ни убеждава, че сме живи и съществуваме. Мечтаем чрез него. Лесно и удобно би било да забодем портрета му някъде и да правим, каквото правим, да се оправдаваме какво не правим. Но това ще продължава да бъде неосъзнато живеене. Това блатисто неосъзнавано живеене той тръгна да променя скитайки. С духовните принципи, на които е възпитан от малък. Съзнаващ, че сигурно ще загине, ще изгори и няма да знаят гроба му, но „не щат ли да ни поменуват по всичките черкови в Българско, докато трае името българин, за това, гдето ний ще скъсаме веригите на България, с благословението Божие от ада в рай“.

За Левски трябва да се говори с благодарност. На неговите рамене нашата свобода покълна като себеотрицание и себеотдаване.  Поклон пред светлата му памет!

Снимка: www.lostbulgaria.com

Из списание Свет, брой 2/2013