Лошото време

Гората винаги се раззеленяваше по Великден. За великия ден тя се преобразяваше в своята нова премяна. Възкръсваше за нов живот. По цели дни времето беше топло. Младото пролетно слънце грееше до насита от ясното небе, а хората се радваха и все по-дълго прекарваха на открито, за да се наслаждават на пролетта. В такива слънчеви дни всички тръгваха на излети и разходки из Пролома и пълнеха крайпътните заведения и техните градини до последното място. Навсякъде спираха автомобили, народ пъплеше по реката, из скалите и пътеките…

Не беше така в дъждовните и хладни пролетни дни, когато времето беше „лошо“. Тогава – тъкмо обратното – не можеше да срещнеш никого. Край пътя беше пусто, по реката нямаше хора… крайпътните заведения бяха с опънати чадъри, но под тях, в студа, масите бяха празни.

По скалите се стичаше вода, водостоците бяха като чешми, а по стрехите и перилата, като едри сълзи, тежаха студени дъждовни капки.

Точно тогава, силната и буйна река пълнеше коритото си и излизаше от него. Красиво и на воля плискаше сините си, снежни води. Вдигаше се и миеше меките, червени скали по брега, които иначе оставаха сухи. Заливаше ниските  лакове…, а те съхнеха бавно, дни наред, след като реката се отдръпваше и покорно се спотайваше в леглото си.

В такива моменти пътувах из Клисурата сам. Не можех да се нагледам на потоците по скалите, превърнали се целите в бяла, бушуваща пяна. Техният глас като че ли разказваше за пътя им през непознати пещери и подземни пропасти…  Спирах до реката. Водите ѝ, гонени от вятъра, играеха неспокойно. В тях пропадаха едрите дъждовни капки – трогателна среща на стари приятели! На отсрещния бряг младата, зелена гора попиваше жадно всяка капка вода. Доловете над реката бяха потънали в мъгли. Те бавно пълзяха нагоре, към небесните облаци.

Чувах тревата как расте. Нейните корени разпукваха плодородната земя, за да се наситят с живителна влага. Тътен от близки и далечни гръмотевици потъваше във влажния въздух. Самотните дървета край реката се олюляваха под напора на силния вятър.

Всичко се движеше неспокойно и трескаво, и това движение беше живот. Чувствах се част от някакво свещенодействие. Отвсякъде течеше чиста вода и аз плахо вкусвах от нея с глътките въздух.

През тези магични мигове, насаме с природата, тя разкриваше пред мен едно от своите красиви лица, нежно оросено от чистите дъждовни капки – сълзи на радост. Дали това не беше едно от Божиите лица, така често разкривани пред нас, а толкова рядко – забелязвани?

Природата възкръсваше за нов живот и по Великден гората се раззеленяваше.