Любимият ход на дявола

Светите отци ни учат, че по пътя на духовния живот врагът на човешкото спасение изкушава подвизаващите се с един особено коварен ход. Чрез мисловни внушения се опитва да създаде усещането, че грехът не е толкова страшен и че вярващият няма от какво толкова много да се притеснява. „И да го направиш, не е толкова страшно!”, ”Колко хора го правят и не се разкайват!”, ”Все пак това не е толкова голям грях!” – все помисли, които той с удоволствие ни нашепва. А после измамливо ни утешава: ”Какво пък, после ще отидеш и веднага ще се изповядаш. Нали на изповед всичко се прощава!”.

И когато вярващият подчини своята свободна воля на някои от тези мисловна атаки и се остави на изкушението, дяволът прибягва до своя още по-любим ход – хвърля съгрешилият в пълно отчаяние. Запраща го в дъното на духовния ад и може да го доведе не само до духовно униние, но до пълно душевно разстройство, като му втълпява мисълта , че е сторил нещо непростимо. Това е състояние, в което човекът усеща абсолютна духовна окаяност и съзнанието на лично недостойнство се засилва дотолкова, че да постави под въпрос силата на Божията милост.

Князът на тъмнината се опитва да внуши на прегрешилия човек, че всемогъщият и всемилостив наш Господ така се е погнусил от него, че няма да го приеме в покаянието му. Създава му трайната нагласа, че е „недостоен, недостоен, недостоен!” не само за прошка, но и въобще да се нарича християнин. В това състояние падналият може да вземе тежки, дори непоправими решения, които да го доведат до действия, пагубни за душата. Той може не само да не стъпи в храма, но и да посегне на най-скъпоценния дар – на живота си. В древните патерици откриваме примери за монаси, които, след падения в нестихващата стихия на невидимата бран, изпадат в дълги периоди на ужасно отчаяние, но дори стигат дотам, че да оставят своя сан и да забравят за дадените обети. Връщат се в света и се демонизират до крайна степен.

На подвизаващите се в света християни много често внушава въобще да не се изповядват и да не принасят плод на покаяние – под претекста, че „няма чак толкова за какво“ или че може да го отлагат във времето. Това е зараза с вируса на нехайството.

Ето защо наш дълг е да пазим своя ум!

Дяволът е изкусен виртуоз на всякакви мисловни уговорки и трикове за склоняване към грях. Светите отци ни предупреждават, че именно умът на човека е първата цел на неговите атаки. Той е първият окоп, който атакуват неговите служители – поднебесните духове на злобата. Веднъж проникнали в него, тези врагове на човешкото спасение е трудно да бъдат прогонени или разгромени.

Но винаги има надежда! Такава надежда откриваме и в думите на свети Паисий Светогорец, които е добре да помним: „Бог чука на сърцето, а дяволът на ума!”*. Това негово прозрение е плод както на дългогодишния му опит в духовния живот, така и на благодатта на Светия Дух в живота му. За да хвърля светлина и да дава сили на всяка вярваща душа. Нека да помним, че нищо не обезоръжава така изкусния враг, както чистосърдечната изповед пред православен духовник. Защото казано е от каещия се свети пророк Давид: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”(Пс. 50). Творецът обещава на творението, Вечният се задължава пред преходния.

Ако Бог види чистите помисли и стремежа на сърцето да се освободи от паяжините на греха, Той ще прости дори и на пръв поглед най-непростимия грях. Нека да прибягваме колкото се може по-често и искрено към това изпитано, вечно лекарство – изповедта, не само за да изцерим раната, но и да спечелим Неговата непобедима защита!

*Вж. Йеромонах Христодулос „Старецът Паисий от Света гора“, изд. Славянобългарският манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 1999 г.