Майка Гавриила

Най-сетне излезе и на български книгата за Майка Гавриила „Аскетика на любовта” (изд. „Омофор”, 2015). Книгата е съставена от нейната съименничка монахиня Гавриила и включва както подробен животопис за Майка Гавриила, така и беседи с нея, словата й и нейни писма.

Коя е Майка Гавриила, която винаги казваше за себе си с усмивка: „Аз съм само работник от единайсетия час!”

Майка Гавриила е православната монахиня, която извърши същия подвиг като Майка Тереза от Калкута, посвещавайки живота си на служение в полза на най-окаяните, недъгавите, прокажените и нищите и в Индия, и в Африка, и по целия свят.

В книгата има свидетелство за срещата между двете.

Отец Г.: А къде срещна Майка Тереза?

Монахиня Гавриила: В Ню Делхи. Началникът на службата за социално подпомагане в Индия беше мой добър приятел, с когото бях работила в много от техните институции. Той познаваше Майка Тереза много добре. Един ден бях с него в някакъв град, където Майка Тереза и помощниците й също се грижеха за прокажените и болните. Той заръча да я повикат и се срещнахме в офиса му. След като ни представиха една на друга, ние се поздравихме като съотечественички, тъй като дедите ни са били от съседни краища (предците на Майка Гавриила са били от Битоля). Разменихме няколко думи, а после тя ме попита: „Къде срещна този отличен социален работник?” „Ходила съм по всички краища на Индия с него”, казах аз. „Значи работиш с местните?”, продължи тя. „Да. С… местните.” „В кой орден?” „Не принадлежа към никакъв орден. Аз съм, както ме виждаш: самичка…”

Словото на Майка Гавриила е удивително обикновено и достъпно. И сред обикновените думи изведнъж те застигат християнските истини, по които можеш уверено да стъпваш нагоре като по каменна стълба. Сега ще ви препиша тук няколко от словата на Майка Гавриила, за да се убедите сами.

„Никога не бива да се отделяш от другите – които и да са те. Защото сам Господ е казал: „Не се чудете на онова, което върша. Ако имате вяра, ще вършите не само каквото върша Аз, но много повече” (вж. Йоан. 14:12). Е? Ако Самият Христос поставя всички ни на едно равнище, как може да вярваме, че изпъкваме? Как е възможно това? И за жалост това винаги се открива при интелектуалците и последователите на източни учения. Защото вярват, че се открояват от другите човеци. Изгубили са онова, което се нарича „човечност”. Ето, ако бяхте се наранили и започнехте да кървите, аз щях да трепна, защото я има тази връзка, която свързва цялото човеечество…” („За изпъкването и вярата”)

„Не си пожелавайте много неща, били те достижими или недостижими. Вместо това се погрижете да се освети малкото, което имате.”

„Няма нищо по-евтино от парите.”

„По-добре пъкъл в този свят, отколкото в другия.”

„Когато се отворят врати на небето, отварят се и на земята.”

„Да бъдеш кротък, значи никога да нямаш гузна съвест.”

„Животът на Църквата се простира отвъд нравствения ред и религиозния дълг. Той е възлизане от нравственост към духовност.”

„Когато трябва да ни се помогне, Бог ще ни изпрати някого. Всички ние сме спътници.”

„Най-съществената проява на човеколюбие е да говорим добре за съчовеците си.”

„Ние първи усещаме радостта, която даряваме на другите.”

„Чудото е естественият ход на събитията според Божията воля. Това, което наричаме чудо, е просто естественото за Бога.”

„Горките човеци! Ние смятаме тленното за безсмъртно, а безсмъртното за несъществуващо.”

„Никой светец не е знаел, че е светец.”

„Небето е манастирът на ангелите, земята е негов метох.”

„Винаги си спомням какво ми каза веднъж моят духовен старец: „Умът ти при Бога, ръцете ти на ралото.”

„Внимавайте със славата. Бог не я иска.”

През 2009 г. написах един текст за сп. „Християнство и култура”. Благодарение на този текст стана и първата ми среща със словата на Майка Гавриила. Ето текста:

Като олио и вода. Всекидневното християнство

Как да сме християни в днешния чужд на християнството свят?

Сутрин, когато човек се пробужда, все още на границата между съня и истинската будност, има няколко безценни минути, които ни дават макар и бегла представа за смисъла на онзи зов: „Сърце чисто създай в мене, Боже”. Тогава изведнъж, сякаш с магическа пръчка, костеливи проблеми намират бързо разрешение, лицата на хората, и зложелателите, и добронамерените – ни се показват в нова светлина, непосилният, както ни се е струвало, товар от грижи добива нова, неочаквана и най-често твърде смислена подредба. Това трае наистина само минути, но олекналото, очистено от съня сърце дава своята лепта от кураж, нужен ни и през новия ден. (Тъй че за миг да вдъхнем, да си представим планината от кураж, която ще ни донесе истински чистото сърце, което през целия буден ден не забравя Бога и в което през целия буден ден пребивава Бог!)

Целият християнски стремеж е насочен към това. Томове от книги на свети подвижници са изследвали всяка неравност по този път, който в крайна сметка, трябва да ни отведе до несекващото горене на лампадата на божията благодат в сърцето.

Да, но как да стане това днес? Всеки въцърковен човек ще ви каже: като спазвате заповедите. Като възлюбите Бога. И ближния – като себе си. В притчата за добрия самарянин, където се отговаря на въпроса кой ни е ближен, наистина има един много важен ключ. Ближен ни е всеки, на когото ние можем в конкретния миг да окажем помощ – било на дело, било с думи. Ние сме активната страна, от нас зависи да разширяваме постоянно кръга на участниците в тази втора най-важна евангелска заповед.

С една дума – и извън храма да се държим като в храм. Казано другояче, да превърнем и всекидневието си в богослужение. Величието на православието е тъкмо в това – че не е неделна религия, а е религия, способна да напои със сладост, да насити с мед и най-малката килийка на всекидневието.

Ако не изоставяш Бога, и той няма да те изостави.

Да, но как? Как?

Ревностното християнство, свързано с редовно участие в църковните богослужения и тайнства и със спазване на молитвеното правило, е твърде тежък труд за съвременния човек, няма какво да си кривим душата. (Блажени да са тези, които успяват да го правят). Затова на нововъцърковените, на неофитите е дадена и тази първа жар, която превръща всекидневния християнски труд в песен, в радост. Но рано или късно този дар изчезва и пламъкът на вярата отново се смалява до малкото пламъче на една-единствена свещичка, което трябва да огрява цялата огромна пустиня на всекидневието, задръстено от автоматични действия и стандартни реакции и протичащо по маршрути, които не минават през църквата. Какво да правим? Как да извикаме пак радостта? Знаем, че трябва да сме търпеливи, но само с търпение трудно можем да нахраним вярата. Остава ни да се успокоим с думите на светителя Игнатий Брянчанинов, който казва, че изповядването на християнството за съвременния човек ще бъде често подвиг, сравним с труда на големите подвижници от древността. Остава ни да се сетим за краткото, достъпно за всеки молитвено правило на св. Серафим Саровски, включващо три пъти „Отче наш”, три пъти „Богородице Дево, радвай се…” и Символът на вярата.

И оттам насетне на всеки остава да сподели с ближния си – аз с теб, а ти с човека до теб – своя малък, убог всекидневен християнски опит. Ние често си представяме християнството, изповядването на християнството днес, през 2009 г., като раница от 15 килограма, която трябва постоянно да носим на гърба си. Ясно е, че не можем да го правим. (Затова давам такъв пример – защото може да си го представим пределно ясно. Наистина си представете човек, ваш колега, който върши всичко, което изисква службата, но постоянно е задянат с една петнайсеткилограмова раница на гърба. Как ще ви се стори? Спор няма – като луд човек.) Затова ние смаляваме товара до два килограма, до един килограм, искаме, ако може някак да е дори незабележим, като обаче вътрешно се укоряваме и се терзаем защо не носим задължителната за християнина петнайсеткилограмова раница. Оказва се, че това е грешна постановка. Защото, първо, Бог е тайновидец и никой освен Него не знае дали твоите два килограма не са всъщност двеста килограма. И ти не го знаеш. И второ. Именно превръщането на всекидневието в постоянно, нечуто, но живо богослужение ще даде онази пълнота на християнския живот, който съвременният свят е отнел от днешния човек.

Тук му е мястото да си спомним за нашите баби и дядовци, прабаби и прадядовци; за тежкия им селски бит, където е нямало място за християнско ограмотяване, камо ли за богословие. В неделя на църква, разбира се, когато не е жътва, но през другите дни, докато оправиш стоката, и денят свършил. Какво им е оставало? Да погалят иконата, да се прекръстят пред нея, да запалят кандилцето. На сутринта, като се събудят, да кажат „Бог да благослови” и „С Бога напред”. Това достатъчно ли е, не е ли? Това са можели да сторят хората. И ако онези далечни години през призмата на времето днес ни се струват изпълнени с чудото на голямата и искрена вяра, много по-голяма от днешната ни вяра, остава да се попитаме къде е разликата. Според мен в това – че онези далечни наши баби и дядовци, прабаби и прадядовци постоянно са помнели Бога.

Един монах онзи ден ми разказа една история от патерика. Един човек се оплакал на Бога – Боже, кръстът, който нося, е прекалено тежък за мен. Не мога повече. Бог казал – добре, ела, ще ти дам друг кръст. Завел го в една голяма стая, пълна с всякакви по размер кръстове. И големи кръстове имало, и със среден размер, и по-малки, и съвсем мънички. Избери си, казал Бог, какъвто кръст мислиш, че ти е по силите. Човекът започнал да оглежда кръстовете. Вече знаел, че големите кръстове не са за него. Но и съвсем малък кръст не искал да си избере. Накрая се спрял на един кръст, както му се струвало, съвсем като за него. Този ще е, Господи, казал. Това е твоят кръст, казал Господ.

Познавам една схиигумения, която въпреки че е на 94 години, изкарва цяло осемчасово бдение на колене. Това е нейният кръст.

(Това е схиигумения Евпраксия от Врачешкия манаастир. Тя почина. Бог да й даде небесно жителство при светиите. Бел. авт. – 9.12.2015 г.)

Ти не можеш да носиш такъв кръст.

Но ето, като чуеш славеите, си помисли, че това е дар от Бога.

Като минеш край църква, с колата или пеша, се прекръсти. А ако имаш време, влез вътре и запали свещички.

Когато можеш, отиди на служба.

Помъчи се да не пренасяш грижите от работата вкъщи и обратното.

Знай едно – че ако го искаш и ако го търсиш, Бог ще ти изпраща хора, които да те наставляват по пътя на християнското израстване.

В ръцете ти ще дойде книгата, която трябва да прочетеш.

Като срещнеш свещеник, му целуни ръка и вземи благословия. И наблюдавай деня си след благословията.

Когато можеш, ходи на служба в църквата. Когато разбереш, че по време на службата молитвата ти се усилва стократно, сам ще станеш по-ревностен.

Не укорявай Църквата и свещенослужителите.

Когато паднеш, стани. Ако паднеш пак, пак стани.

Ето думите на майка Гавриила от книгата й „Аскетика на любовта”, цитирани в православното календарче на Ресиловския манастир за 2009 г.: „Ако някой успее да съжителства със света, така както олиото и водата в кандилото, които не се разбъркват, тогава той живее в Бога. В света, а не извън него.”

Както олиото и водата в кандилото. Това и се опитвах да кажа дотук с всички тези думи. А как ясно и късо го е казала майка Гавриила.

И нека да ви призная нещо. Не знаех как да завърша този текст, не знаех как да го озаглавя. И в безсилието си просто посегнах към православното календарче на бюрото си, издание на Ресиловския манастир „Покров Богородичен”. I Портал Култура