Можем ли да бъдем по-нормални?

Свещ. Ясен Шинев

В края на миналия век един от най-известните проповедници на Светото Православие в Русия, протойерей Александър Мен, изрече мисъл, която развесели, но и и стресна мнозина: “Първо да станем нормални, а после да бъдем вярващи!“ Звучи като парадокс, но всички ние, които сме повярвали в Спасителя Христос и сме решили да Го следваме, а дори и онези, които са невярващи, но малко или много ни познават, приемат с усмивка и стон изреченото, защото знаят,че в същността си то е… вярно.

И ако, изречено в отминала, но и позната за нас обстановка, е било вярно, сега, в условията на навлизащата постглобализация, отеква още по-актуално и болезнено. Защото знаем от Светото Писание, от прозренията на Светите отци, а и от богатството на нашия горчив опит, че светът върви към погибел. Но това е промисъл и воля Божия, и е за обръщане и спасение. Всичко около нас става все по-динамично, стихийно и несигурно, а стресът и дистресът са спътници на всички нас. Светът става все по-луд и все по-лош. Но тези неща трябва да се сбъднат! А къде сме ние и как стоим в целия този хаос и обща безпътица? Погледите с право са отправени към нас, защото твърдим – и е така, че сме призвани и призовани да бъдем Негови и една трептяща част от безсмъртното Му тяло – Светата църква. Създаваме ли добра представа в другите за нашата вяра, носим ли чисто свидетелство и вдъхваме ли доверие с нашето поведение? Изречено на езика на Майката църква – не ги ли съблазняваме с личното си присъствие и участие в заобикалящата ни действителност? Това е въпрос, който следва да зададем първо на себе си, в олтара на нашата съвест, в който сме поканили Пречистия Иисус.

Темата за достойнството на християнството и недостойнството на християните е стара колкото самото учение и върху нея са разсъждавали поколения забележителни духовни мъже от всички епохи. Николай Бердяев я е изразил просто, по един елегантен начин. Защото фактът, че заявяваме пред близки и непознати, че сме християни, вече сам по себе си вдига летвата твърде високо и ни задължава да бъдем на необходимата висота, навсякъде и във всичко. Затова не бива да търсим оправдание и извинение за себе си в неразбирането от околните и студенината на света. Той не е длъжен да ни разбере. Но ние сме длъжни да го разберем и да го обичаме с цялата му повреденост и обремененост от греха. Ние сме посланици на Христос в него и носим светия дълг да протегнем ръка и да помогнем на всеки, който търси, или дори не търси помощ. А с присъствието си да напомним за Него и да подканим другите да ни последват по пътя на една друга алтернатива на модела на съществуване в стихиите на битието. Казано ни е: „от този, на когото много му е дадено, много и ще се иска“; казано ни е, че изкушенията никога не са по-силни от благодатта. Няма ситуация, от която Той да не може да ни избави и защити във всеки един момент, защото е Всеблаг и Всемогъщ и верен на обещанията Си!

Но всички ние, и особено православните, които с право твърдим, че носим пълнотата на божествената благодат, добри изпълнители и благовестители на Живото Слово ли сме? Не с думи, изпълнени с патос и приповдигнато вдъхновение, натежали от цитати и заучени фрази, а с най-важното – силата на личния пример. Не отблъскваме ли другите с нашето поведение? Повече от ясно е, че не можем в пълнота на изразим Христовия идеал или да бъдем на висотата на подвига на светиите, но… Ние можем и сме длъжни да се опитваме да живеем така, че когато Спасителят ни гледа, да се радва от това, което вършим тук, долу, в царството на неизменната болка. Никой от нас не трябва да се оправдава с каквото и да било, или да търси причината за своите несполуки в грешките от миналото и тежестта на натрупания горчив жизнен опит. Да, всеки от нас се намира на различно ниво на своето въцърковяване и дълбоко лично изживява своята метаноя, но сме призвани с подканящото: “Бъдете съвършени!“.

Един от боговидците на нашата страна и известен старец – Назарий, обичал да казва на най-близките си чеда с шега и болка: “Де що е лудо, наше е…“ А и много бивши и настоящи духовници признават с горчилка, че една част от православните не вдъхват доверие на никого, защото са едни такива “шашави“,“смахнати“,“откачени“, неадекватни за това, което става извън тях, и с поведението си не само не привличат другите към изповеданието на истинската вяра, но ги отблъскват и дори настройват враждебно към себе си. Постигат „обратен ефект“, от който страдат и те, и Светото Православие.

Наистина, Майката Църква е Вечната Витезда, незаменима лечебница и приема всички. Ние знаем, че сме болни и нашата обща диагноза е грехът. В това отношение сме като невярващите, дори понякога по-лоши, но сме каещи се, за разлика от тях. Но делата ни в практиката и в реалното общуване твърде често ни изобличават и ни поставят в неловко положение. Затова и прекият продължител на делото на Спасителя, св. ап. Павел, изрича: “Защото заради вас името Божие се хули между езичниците“ (Рим. 2:24). А това признание не е плод само от богатството на личния му опит, натрупан с годините в изграждането и утвърждаването на раннохристиянските общини, но и прозрение свише от Духа Светаго. От една страна ние стоим в особена поза на духовно превъзходство над останалите, самовдъхновени и опрелестени, дразнейки ги с това, но и плодовете ни не са достатъчно чисти и зрели. Уви, пропуските във възпитанието, личната хигиена и основните проблеми в общуването са факт, и не са плод на грубо неразбиране или потъмнял ум.

Естествено е хората да се вглеждат в нас, наблюдавайки ни под лупа, да си правят изводи за всичко, което вършим или не вършим, и да ги съотнасят към чистотата на Светото евангелие. Много често ние засилваме техните опасения и наблюдения с прекалената си строгост към тях и външното, явно или зле прикрито, осъждане. От друга страна, понякога изпадаме в тази опасна съблазън на самоизолация, като умишлено „засилваме краските“, опитвайки и успявайки да се представим различни от тях и да бъдем отрицание на всичко в света.

Нека се пазим да не изпаднем в долоризъм и ригоризъм, почти винаги недоволни от всичко и всички, ходейки между тях с празни погледи и мрачни лица. А сме длъжни да бъдем винаги радостни и да ги утешаваме, като не само приемаме, но и разбираме тяхното състояние, защото сме били като тях. Нещо по-важно – трябва да ги обичаме! А когато изнемогваме, да просим от Бога, Който самият е любов. Любов бликаща, творческа, неизчерпаема… Нашият Спасител е най-добрият пример за това, със своята любов, достигаща до саможертва, не само за повярвалите и неповярвалите, но дори и за враговете, изричащ от Светото Разпятие: “Отче, прости им, те не знаят какво вършат!“.

Всички истински подражатели на Христа – светиите, са простили на неприятелите си и са напуснали този свят с чисти сърца. Затова нека да превъзмогваме себе си и колкото и да ни е трудно да се опитваме да светим… Не с наша, а с Негова светлина. Нека преосмислим собственото си поведение, заставайки в съвършеното огледало на Пречистия Иисус, и да бъдем по-адекватни, по-достъпни, мили и великодушни към недостатъците на околните, като в търпение и любов ги приемем в олтара на нашите сърца.