Най-важното при чудото е да го видиш

Винаги съм мислила, че чудото е събитие, по поразителен начин различно от обикновените житейски обстоятелства, до момента, в който преди много години станах неволен свидетел на един разговор. Две момчета, на около осем или девет години, размишляваха за чудесата. Думите им бяха толкова ясни, а определенията им толкова точни, че в онзи момент с мен се случи нещо необяснимо. Децата спореха и изброяваха най-удивителните събития в живота си: „Почти се удавих“, „Почти се изгубих“, „Бях на море и видях кит белуга“, „Намерих гнездо и в него имаше птичета“, „Загубих си кръстчето и после го намерих”… След това те направиха своите сериозни заключения.

Тези, които помнят какви са били като деца, ще разберат: в този момент пред мен се отвориха две детски сърца, които виждаха чудо във всяка поета глътка въздух и бяха нащрек за всичко ново. Възрастните, за съжаление, с времето губят това умение, въпреки че жадуват за необикновени събития, които са абсолютно различни от ежедневието им. Но ако подобни събития се случат, хората от 21 век, привикнали с охолството и зрелищата, ще повярват ли в тях?

Онези момчета предизвикаха у мен копнеж по детството, по радостта, с която срещах всичко ново. Ежедневното чудо не е фойерверки и фанфари, не е само спиращи дъха случки, а и тихите моменти, които ни помагат да укрепим вярата си и да надмогнем скръбта. Най-важното е да можем да ги видим…

… Треската на едногодишната ми дъщеря продължаваше от много дни. Изтощена от температурата, тя можеше само да лежи. Педиатърът, когото повикахме, ни убеждаваше да закараме детето в болница, но аз отказах, осъзнавайки, че освен медицинско наблюдение, болницата няма да ни предложи нищо повече. Ядосан, лекарят ми даде направление и си тръгна.

В отчаянието си, без да съм сигурна дали постъпих правилно, се обадих на кума си да помоля за молитви. Евгений отговори, че в момента се намира в църквата, където всеки момент ще започне Литургията, и обеща да поръча молитва за здраве.

Благодарих му, взех мъничката ръка на дъщеря ми в дланите си и се потопих в молитва. След около половин час детето ми изведнъж седна в леглото и каза, че е жадно. Треската беше изчезнала. Болестта отстъпи. По-късно разбрах, че в този ден по молба на Евгений няколко души са се молили за дъщеря ми едновременно.

… Един летен ден, с малкия ми син бързахме да се приберем след Литургия, но когато излязохме от църквата, някой ни повика. Наложи се да спра и да поговоря за кратко с човека, който ни се обади. Пътят до вкъщи минаваше покрай строителна площадка, която трябваше да бъде обезопасена от предупредителна лента. Когато се приближихме на около петнадесет метра от площадката, забелязах необичайните движения на подемния кран: той падаше! Грабнах сина си, който весело подскачаше пред мен, и избягахме на няколко метра встрани. В този момент кранът вече беше пробил пешеходния навес и огромната желязна конструкция за миг надвисна над пътя, по който в момента се движеше кола – още секунда и ще падне точно върху нея! За щастие в този момент кранът се закачи в електрическите проводници, което малко забави падането му и колата успя да се промъкне напред. Със страшен трясък машината рухна точно зад колата и прекърши няколко брези. Хора не пострадаха. Страшно е дори да си помисля какво щеше да се случи, ако не се бяхме забавили пред храма за няколко секунди – в момента на падането на крана точно щяхме да минаваме под навеса. „Ех, че работа е имал твоят ангел пазител!“ – удивляваха се приятелите ми. Същото ми казаха и след време, когато по чудо оцелях при катастрофа, разминах се само със сътресение и натъртвания.

Приятелите ми бяха прави. Никога не съм усещала присъствието на силата, която ме пази, толкова ясно, както в онези моменти. Но едно от най-загадъчните събития в живота ми се случи по молитвите ми към Пресвета Богородица и св. прав. Йоан Кронщадски в дните на Великия пост. С дъщеря ми трябваше да пътуваме до село Пинега. Никога не бяхме ходили там и наистина нямахме търпение да отидем. В деня преди заминаването обаче дъщеря ми се разболя. Вдигна висока температура, въпреки че нищо не я болеше. Грижейки се за моето момиченце цяла вечер, за момент седнах уморена до леглото ѝ и започнах да се моля на св. Йоан Кронщадски, родом от земите на Пинега.

В този момент ми се привидя икона на Божията майка – стара, цялата потъмняла, образът на Небесната царица едва се долавяше върху нея. Изненадах се, но разбрах, че за дъщеря си трябва да се моля на Божията майка. До сутринта дъщеря ми се възстанови и ние благополучно стигнахме до Пинега, присъствахме на литургията в Троицкия храм и приехме свето причастие.

След службата забелязах на една от стените на църквата образа на Богородица, който ми се беше явил. Енорийският свещеник отец Алексий ми обясни, че иконата е донесена от енориаши, но той не знае историята на нейния произход и все още не е ясно кой образ на Божията майка е изографисан. Свещеникът обаче отбеляза, че отскоро лицето на Небесната царица е започнало да просветлява.

Дали това е съвпадение, не беше толкова важно за мен, а фактът, че дъщеря ми се възстанови толкова бързо по молитвите ми към Пресвета Богородица.

В живота на нашето семейство имаше много прекрасни събития: съпругът ми се възстанови по молитвите на децата, мои роднини благополучно се завърнаха от трудно пътуване, а амарилисът, който мислехме за унищожен от слана, започна да цъфти.

Историята на това цвете е удивителна. То не цъфна нито веднъж – от момента, в който го донесохме вкъщи, а след това в един момент напълно загина. Така си помислихме. Но след поредица от скръбни събития у дома той изведнъж оживя. И не само оживя, но започна да цъфти, сякаш за да ни утеши.

Ето ви чудо в саксия. Оттогава растението ни дарява с ярко червени цветове всяка пролет. Как това не е доказателство, че небето чува нашите молитви, били те невинни детски пожелания или многочасови молитви? И ни отговаря – макар и с нещо мъничко.  С чудото на възродено цвете или спасението на живота ни. Най-важното е да го видим.

Превод: Ралица Кръстева

Източник: Архангельская епархия